ова, което винаги отказваш да приемеш в бъдещето си, го изживяваш, докато усетиш,
че е най-истинската част от тебе – то е красотата, която си запазил за себе си.

Ако на небето летеше един, единствен орел, ако в морето плуваше една, единствена риба, а на земята живееше един, единствен човек, то щастието щеше да е
в самоусъвършенстването. Но не е така!

Бурята

Денят, в който заедно със Сахрим, търговецът от Абрихон, стояхме и гледахме пред къщата ни моята любима, без да и се покажем, аз разбрах, че съм я загубил завинаги. Хората, на които се усмихваше, децата, които прегръщаше, отваряха ду- шата и и предизвикваха на лицето и лъчезарната усмивка, коя- то помнех от дните на нашето щастие. А те очевидно бяха свършили, още преди да тръгна по непознати светове в стре- межа си да се науча да бъда себе си, какъвто искам да бъда. Пътуването ми по места, за които другите мечтаят, затвърди убеждението ми, че единственото мое истинско желание е да изживея дните си с нея и семейството, което бихме създали. Исках обикновен живот, простата човешка радост и щастие и когато ги открих, разбрах че вече съм ги загубил.
Бях я срещнал по времето, когато с приятеля ми от детин- ството – Зерд, бягахме от двореца, за да се влеем в тълпата и там да си прекараме добре. Видях я случайно. Продаваше в магазин и ме гледаше с големите си мило очаровани очи, а аз не можах да устоя да не я заговоря. Беше дъщеря на собственика и му помагаше. Тогава за пръв път ми хрумна идеята да се представя за чужденец, който е дошъл в града, за да търгу- ва.
Дълго време с нея се срещахме като приятели. Докато аз и разказвах за чужди земи и за непознати хора, тя ме слушаше в захлас. Разказвах и дори как летя, но го представях като моя мечта, а тя дори не се смееше, а го приемаше едва ли не за ис- тина, каквато всъщност си беше. Всичко това за мен беше едно ново, приятно усещане. Срещах в очите и одобрението, което аз нямах за себе си. И преди още да бъдем заедно, неочаквано
иза мен самият дойде денят на прозрението. Дори не си спом- ням кой бе точно от дните ни. Открих, че искам с нея да пре- карам живота си, в нейния свят, като обикновен човек, подхо- дящ да и бъде съпруг. Казах и, че възнамерявам да остана в града и да започна своя търговия. Бих желал тя да е до мен. Тя отвърна, че отдавна е мечтала да и обърна внимание като на жена. Да стане моя съпруга е най-съкровеното и желание.
Следваха години, изпълнени с пълното щастие на споде- лената любов. За да не се отдалечим един от друг си бяхме обещали: да бъдем искрени, да си споделяме всички проблеми
итрудности, отнасящи се до съвместния ни живот. Но еднов- ременно с него аз имах и друг – на владетеля на страната.
Свремето започнах да я чувствам все по-близка и животът ми с нея се превърна от очарователна игра в истински живот. Тогава, заради другата страна от моята същност, аз започнах постоянно да чувствам вина, че я лъжа. Казвах и, че отивам да сключвам сделки и се връщах с пари, а през това време бях в двореца и живеех така, както бих искал тя да живее. После реших да престана с това и да стана като всички. Да се впусна в истинската търговия и от нея да печеля. И макар да знаех всичко за текучеството на парите, аз се провалих в малките подробности, които за такава дейност бяха от съществено зна- чение. Тогава настанаха трудни дни за двама ни. И дойде мо- ментът, в който тя ми каза, че се е променила и вече не е съща- та добра жена. Каза ми още, че е започнала да усеща силата и способността си да се справя сама с предизвикателствата на съдбата. За да осъзнае това се е наложило да загърби чувствата си към мен и никога вече нямало да е същата, макар все още да ме обича, но не и по същия начин.
Беше първият край на любовта ни. Колкото и да ме е срам да си го призная – плаках, докато писах писмото си на раздяла. Но имах и надежда, че ще се съберем отново и както бе в съня ми ще бъдем истински и навеки заедно.
Денят, в който заведох при нея Сахрим, за да поеме той търговските ми дела бях решил, че се връщам при нея вече като съпруг и най-после ще и разкажа всичко за себе си. Тога- ва я видях пак щастлива, но не с мен. И разбрах, че съм загу- бил не само нея, но и себе си. Това умъртви сърцето ми. Ня- маше смисъл да и се показвам и да се опитвам да разпаля от- ново огъня, от който беше останала само умираща жар. Затова поверих на Сахрим бъдещето и благосъстояние, а аз реших този път окончателно да изчезна от света, който си бях въобра- зил, че е мой, защото в него се чувствах истински.
Тръгнах полужив към скалата на орлите, където бе оста- нало последното хубаво нещо в живота ми – полетът на истин- ската свобода. Ала вместо да литна, седнах на камъка и се заг- ледах в хоризонта. Така дочаках червения залез, който набраз- ди простора с лъчите си и оцвети облаците с морава – надвис- нала над земята кръв. Не мислех, нямаше за какво, пак бях ви- дял живота си изпепелен. Усетих как до мен застана Орелът- учител. Нищо не му казах, в душата ми нямаше нищо. На стъмване долетя и моят приятел – Галор, поздрави ме и седна. Продължавах да мълча. По-късно около мен се появиха и дру- ги хора. Всички ме гледаха с очакване. Аз нищо не правех и не исках да правя.
Просто присъствах в света, който беше прекрасен. Това беше моят свят, който бях правил с удоволствие. Но ролята, която поех в него съдържаше в себе си жестока болка и борба. Така и не можах да се справя с нея. Изкусен от обикновеното човешко щастие, аз се бях намесил със сила в живота и така бях развалил хармонията му. Сега беше по-добре да го изчистя и да остана само в безмълвен, неприсъствен полет над него, като митичен, несъществуващ летящ човек.
Тогава видях първата светкавица и чух гръм – като глас на всевластен господар. Той нищо не ми казваше, освен че съ- ществува, че е всемогъщ и страшен за всички, които се боят от смъртта. Не и за мен, аз не се боях. Нечувана буря връхлетя пространството. Тя беше моята буря. Идваше от душата ми и беснееше над света.
Вилня цяла нощ, без да спре и да намали силата си. Из- сипваше върху земята небесните си реки и им проправяше път в коритата с гръмотевични взривове. Аз седях на скалата, а около мен бяха познати и непознати приятели, под мен – оста- налите по света. Всички те получаваха от небето това, за което мечтаеха. Само аз бях разкъсван от отчаянието.
Всяка светкавица ме разделяше на две половини, като че ли огромен човек размахваше огнен меч, и ме разсичаше с вик през средата, за да ми помогне да откъсна от себе си това, кое- то виждаха хората в мен. Тяхната моя половина им бе преда- дена да правят с нея каквото поискат. Другата ми половина беше истинската. В нея бяха останали най-дълбоките ми чувс- тва и волята да владея живота си.
Бурята беше жестока и безкрайна, като борбата с против- ник, равен по сила на мен, защото това бях самият аз. И преди още да спре проливният дъжд, вече бях в полет, неподвижно увиснал във вятъра над скалата, откъдето ме гледаха моите хора. Отгоре отново оглеждах живота си и му подреждах ми- налото. Между разкъсаните облаци изгревът на слънцето, ме огря с прозрението за смисъла му.
Всичко, което ставаше около мен и с мен беше както го исках. Чувствах и виждах осъществените си мечти. И хората, които срещах, бяха тези, с които исках да живея. Враговете ми бяха тези, с които исках да се преборя, а тези, които ме обича- ха, бяха любимите ми.
Не правех никакви компромиси със себе си. Това, което ми се случваше, бяха действителните ми намерения. Всичко, което поисках да преживея и да получа от съдбата си, идваше при мен понай-неопровержим начин.
Поисках свобода. Пълната. Дори да летя като птица. И не се примирих с мечтата да бъда орел. Намерих си учител – най- невероятния, който ми показа как да преодолея страха и да се издигна над него.
Поисках власт. Над всички. Да я имам завинаги. Станах крал и я получих цялата. За да я утвърдя си намерих против- ник, по-могъщ от всички заедно, който ги владееше чрез сила- та на парите и на вечния страх. Аз го победих.
Поисках сила. Да побеждавам всеки, който изглежда по- силен и се опитва да ме подчини. Получих война, която бе не- възможно да спечеля. И назначих да я води човекът, който бе на практика непобедим. А аз намразих войните.
Не се примирих и със съществуването си на крал със ску- чен живот, който не прави друго освен да олицетворява власт- та. Поисках живот, изпълнен с премеждия. И го получих – най- истинският, възможен и интересен. Живях го като предизвика- телство, като нещо вечно ново и изненадващо. В него не ме подмина нито едно премеждие, което смятах невъзможно за преживяване. И всичко, което изглеждаше като мои грешки, беше всъщност бойно поле за изстраданите ми победи над чо- вешката инерция иустановените правила.
Поисках любов. Истинската. Изпълнена с най-искрени чувства. И се влюбих не в натруфена кралица, а в самата кра- лица на любовта: земна, всеотдайна, хубава и тя влюбена в мен, готова да бъде завинаги моя, за да ме дари със семейство, щастие и равновесие.
Поисках знание. Най-задълбоченото, всеобхватно и при- ложимо на практика. И то дойде с най-добрите учители на све- та – извън него и дори извън времето. И за да не бъде то праз- на теория, съсипах живота си, за да го изградя чрез него нано- во.
Целият ми живот беше моя осъществена мечта и пожела- ни постижения, дори постигнато щастие. А това, че любимата ми вече не ме обича, не беше истина. Заедно с цялото отрицание в битието ми, бе само недоразбиране и изкривяване на действителността. Всъщност правех каквото желаех и получа- вах всичко, за каквото мечтаех. Сега просто исках да го пока- жа, а може би и да го обясня на другите, за да не съм сам. И се сетих, че много от тях вече го използват, дори и да не го знаят. И реално никога не съм бил сам. Около мен винаги имаше ин- тересни, искрени хора – всичките мои приятели, с които можех да споделям. И нямаше нужда да им обяснявам себе си, защото те добре ме познаваха и бяха като мен. И ме харесваха, както и аз ги харесвах каквито са, затова ни предстоеше да прекараме заедно времето си. Бях свободен!
Докато кристализирах тези истини в мислите си, заедно с другите летящи хора, изминахме в полет много километри. И както ставаше всеки път, когато летях без посока, се оказахме пред Планината на пътищата. Там ни чакаше Старецът на зна- нието с учениците си.
–Най-после дойде, кралю – каза той с наведена глава. – Както ни предупреди бурята ти.
Вече не се учудвах на подобни твърдения. Хората на зна- нието умеят да разчитат знаците и виждат през времето и пространството нещата, които ние си мислим, че решаваме в момента. Старецът продължи:
–Успях да наблюдавам по своя си начин целия ти път до сега. Възхищавам ти се на твоята безмилостност към себе си и за жестоката борба, която водиш, за да свършиш още в този си живот всичко предопределено. Тук сме, за да ти помогнем.
–Приемам помощта ви. Искам всичко да бъде отново раз- лично, по-богато и по-хармонично. Искам заедно с Велите да променим междувремието. Искам да го превърнем в постоянен център на свободната мисъл. И да бъде толкова красиво, кол- кото може да бъде във въображението на хората – идеалното място на света. И нека всеки, който има чисто сърце и воля за свобода да може да го види и да влезе в него. Другото, което искам, е всеки човек да има достъп до цялото знание, а дали ще го получи или не, да зависи от самия него.

–Това е добро, кралю, и вече ще е така. Който е искрен и има свобода на мисълта си, получава в дар чисто сърце. Той е освободен от лоша карма, недостижим е за черна магия, не го достигат проклятия и сам не може да ги прави. Точно затова не би могъл да бъде виновен за злото, което вижда около себе си. Такъв човек е способен да усети красотата в света, докато жи- вее в него и има достъп до съвършенството. И всеки, който послуша сърцето си, ще може да стигне до нас и да ни погос- тува в пространството на междувремието. Така ще поживеем сред нови, щастливи със себе си хора, а не да се взираме само
впознати от векове лица.
–Благодаря ви за разбирането. Зная, че с вас и Велите ще променим всичко към добро. Ще участвам, доколкото мога с вас в правенето, но ще ви помоля и вие да ми помогнете. За- едно да оформим света, в който с радост да прекарвам дните си. Нека не е нужно човек да изгуби любовта си и чувствата си, за да поеме по пътя към съвършенството, който така или иначе следва, докато умре. Искам да имам хубав живот и в страната, която познавам и от която идвам. Да бъда щастлив там с жена си и с хората, които обичам. И докато правим с вас това, с което сме се захванали, да бъда и с тях през цялото време.
–Това е важно! Затова сме тук. Всички имаме спомени и познати, които не изоставяме и заради които си заслужава да поживеем не само един път. Нашата работа е да вземаме от битието си най-хубавото и да го влагаме в конструкцията на света. Докато си помагаме ние споделяме всичко, което харес- ваме и обичаме, така имаме сили, възможности и време да тво- рим, и да живеем в това, което сме построили.
–Но преди да започнем каквото и да е, искам да направя нещо за себе си. Мисля да сглобя отново живота си и той да продължи в щастие и хармония. Затова ми трябват уменията на първоотеца на моята страна – синхронизатора на събитията с времената – Авелохроном или както е познат от историята – великият Вахром. Мисля, че ти можеш да ми помогнеш за тази среща.

– За да стигнеш до Вахром трябва да се срещнеш с тази, за която се знае, че е рождената му майка. Тя е кралицата на щас- тието – Нефеда. Не мога да ти кажа как да я намериш. Говори се, че така и не напуснала земята, а само си сменяла мястото на живеене и външността си. Може би ще се наложи да я потър- сиш или да почакаш сама да дойде при теб. Не зная. Това е твоят живот и той е подреден по начин, пригоден специално за теб.
Аз, знаех коя носи името и и бях щастлив да я познавам. Затова с удоволствие се разделих със Стареца и отидох да се събера с другата си половинка.
Долетях до страната си, кацнах в началото на града, като ангел материализирал се от изгрева и поех към дома на люби- мата си, за да и разкажа истината. Тя беше моята единствена. Наричаха я Неда и малцина знаеха, че рожденото и име е Не- феда.