Велите
(За управлението на света)

Велите не са нито отделен народ, нито секта. Те са хора със сила и власт над живота и го управляват като на шега. Мо- гъществото им се корени в познаването на същината на света и в умението им да наричат нещата с истинските им имена. Това, което надарените измежду нас могат да осъзнаят в прозрение, за Велите е изначално знание и неоспорим факт. Те виждат и разпознават истинското значение на събитията, формите и времето, като основна част от общото намерение. Затова чрез подреждането на обикновени предмети, думи и на незначител- ни на пръв поглед подробности от битието си, те могат да придвижат това намерение в желаната от тях посока. Владеят и силата на словото – казаното от тях е неотменимо. Всички нарицатели са Вели, а всички истински гадатели, дори и да не го знаят, са техни служители и описвайки бъдещите събития не ги предсказват, а ги предизвикват.
Велите са повече от магьосници, защото не използват зау- чени заклинания. Те познават елементите на светоградежа и целенасочено ги променят. Нагласянето на бъдещето за тях е игра, в която строиш нещо с каквото намериш по пътя си.
Още много може да се говори за тях, но е възможно същ- ността им да се определи и с една дума: те са творците на све- та. За да попаднеш при тях, трябва да имаш поне малко от тех- ните умения, но за да станеш един от тях, трябва дълго и вни- мателно да се учиш да градиш действителност.
Велите са пръснати по цялата земя и в нормалния живот не се отличават от другите хора. Можеш да ги познаеш по обс- тоятелството, че всичко наоколо им става по тяхна воля. Обикновено са на постове с пари и власт, но това не е задъл-жително – срещал съм ги дори да живеят като скитници. Всеки от тях има своя област и територия, в която твори – нещо като управител и отговорник на определен географски район. Зато- ва, въпреки че добре се познават, те рядко се срещат. По тази причина са организирали годишни събирания в замъка Велия.
Познайте, как се стига до там. Замъкът е кажи-речи поло- вин град, построен изцяло в междувремието. През повечето време мястото му е гол, тревист хълм, който всеки може спо- койно да прекоси. В определена дата и час над него като ми- раж се появяват здания и кули с развети на тях знамена, широ- ко отворени порти – и всичко това се изпълва с хора. Преди да успееш да потъркаш очите си, видението се втвърдява, мате- риализира се и вече можеш да влезеш в града. По-късно тази конструкция на Велия бе променена, за да не може никой външен човек да премине в междувремието, докато то самото не го привлече и някой от посветените не го преведе през гра- ницата на световете. Построени бяха и тайни входове, които да водят към замъка, маскирани като пещери, манастири или без- людни параклиси, пръснати навсякъде по земята.
Днес Велия не съществува в същия си вид. Стотина годи- ни след като аз попаднах там за пръв път Велите бяха разконс- пирирани и обявени за черни магьосници. Отвратени от чо- вешката низост повечето от тях се отказаха от службата си и заживяха като обикновени хора с нормален живот. Тези, които останаха, изнесоха замъка в друга планина, където го разши- риха до цяла заселена област, намираща се в постоянно меж- дувремие. Тя се превърна в база и център за подреждане на ре- алностите в света. И до днес там продължават да живеят и ра- ботят много от наследниците на тогавашните Вели – Вечните.
Когато за пръв път видях Велия, аз не знаех нищо за нея и имах чувството, че след няколкодневен полет някой ме е пре- несъл с помощта на вълшебна пръчица на съвсем различно място.
Влязохме в замъка и се намерихме в просторни помеще- ния с високи тавани и много орнаменти, които бяха събрани от различни култури, но съчетани със стил правеха обстановката красива и оставяха впечатление на хармония и мир. Навсякъде се движеха радушно усмихнати мъже и жени, които ми се струваха необикновено красиви, спокойни и откровени. Не се отличаваха много от хората, които бях срещал досега. Само понякога погледът им се разфокусираше и оставаш с впечат- ление, че гледат през теб. По-късно разбрах, че така те виждат неща, за чието съществуване ти дори не подозираш. Така за секунди успяват да разчетат твоето минало, бъдеще и най-вече твоята същност. Тази им способност навярно ги накара още при първата среща да ме заведат направо в залата на съвета. Там в смях и закачки разговаряха управителите. Появата ми сред тях предизвика нескрит интерес.
–Ти знаеш ли, че си един от нас? – попита въздебел мъж в строг официален костюм.
–Откъде бих могъл да знам, когато едва преди няколко дни научих за съществуването ви? – отвърнах и отговорът ми предизвика вълна от весела възбуда.
–Кой ще го поеме, за да го въведе в нещата? – обърна се към присъстващите той, а после към мен. – Идете да ти вземат мерки за костюм и отличителни аксесоари. Ще бъдат готови, преди да се запознаеш с обстановката. Искаш ли мантия за летене?
–Защо не – отвърнах. – С нея се правят доста номера – то- ва предизвика нов искрен смях.
В този момент забелязах до стената нещо, което ми беше познато, макар да го виждах за пръв път. Беше изрядно кръгла, леко грапава, мътнобяла каменна топка. Като проблясък в па- метта ми се отвори спомен, че някога съм я държал, крил съм я, съхранявал и ползвал. Дойде ми дори знание за ритуалите с нея. В мисълта ми прозвуча дори името и.
–Шакхвил – промърморих, като опит да произнеса на глас току-що прочетеното.
В залата се възцари тишина. Всички погледи бяха впити в очите ми.
–А къде е свещникът? – попитах аз в отговор на мълчани- ето им.
–Долу някъде в складовете – промълви дребен старец. – Не знаехме, че е част от Шахва. Сега ще го донеса.
–Мисля, че името му е Шакхвил – камъкът със силата на луната – казах аз. – И без свещникът може да работи само на определено място на земята.
Не разбирах откъде зная всичко това. Сякаш в мен се беше пробудил друг човек, със спомени иумения.
Свещникът беше от непознат, твърд, тъмен метал и предс- тавляваше три дебели, ковани пластини, които свързани в цен- търа си образуваха две противостоящи пирамиди. В средата им беше монтиран малък, метален цилиндър. Там сложихме свещта и я запалихме, а над нея поставихме каменната луна. С огъня под себе си тя стана прозрачна. Грапавините и изпъкна- ха в жълт блясък, като изтъкана от злато фина мрежа, която се виждаше да влиза и навътре в нея. А над всичко това се появи
всветлина изображението на огромно, ефирно, синьо кълбо. То сякаш бе живо и дишаше с разноцветни, прескачащи около него светлини, които излизаха от вътрешността му, и се връ- щаха обратно в друга точка и с друг цвят. Зрелището беше удивително, но нито някой от присъстващите, нито пък аз зна- ехме какво да правим по-нататък и затова останахме само с насладата от невероятната му красота.
* * *
Аз съм войник от непобедимата армия на Дринзия и съм в битка, която повече прилича на сеч. Не зная какво става нао- коло, но зная, че днес ще умра. Предсказано ми беше от врачка
– беше ми казала, че точно в този ден гордостта ми ще ме по- губи.
Отнякъде изскочиха вражески конници, облечени в черно, които с дългите си мечове колеха наред. Знаех, че бяха полу- чили заповед, която гласеше да не оставят живи пленници и те щяха да я изпълнят. Дори да убиех някого от тях, пак щях да умра.

Ръката ми беше като от олово, а мечът просто си висеше в нея. Трябваше да се впусна в бой, но вместо това хвърлих оръ- жието си на земята и вдигнах ръце. Огледах се – бях единстве- ният, който се предаваше. Конникът срещу мен ме гледаше, като че ли бях бездушен предмет. Не представлявах за него заплаха и не изпълни заповедта. Вместо това ми посочи един завой на пътя. Ако не отидех там, щеше да ме убие. Подчиних се и застанах мирно на мястото. Около мен падаха окървавени тела. Колкото и да бях безопасен, някой от прииждащите вра- гове нямаше да го разбере и щеше да ме убие. Казах си, че съ- нувам. Всъщност бях кралят на Азон и срещу мене бяха войни- ците ми. Опитах се да се пробудя и успях. Бях в леглото си, в двореца. Не помнех нищо, освен съня си. Нямах планове за деня, нито някаква представа за вчерашния. Опитах се да сгло- бя в паметта си всичко отново. Започнах с последния си спо- мен. Той беше от Велия.
* * *
Бях в залата на управителите и пак в центъра на внимани- ето. Дадоха ми подготвен плата, от който трябваше да си ушия мантия за летене, после един от тях ме поведе нанякъде. Вля- зохме в някакво подземие. Беше влажно и тъмно. Осветявахме пътя си с факли и се движехме към някаква зала, от която идваше топлина. В дъното и имаше издълбана в стената ниша, където гореше огън в нещо като пещ. Пред нея стоеше същес- тво, което би трябвало да е човек, но не приличаше на такъв. По-скоро беше дебел, зелен гущер без опашка, макар че това впечатление можеше да се дължи и на някакви специални дре- хи.
–Има ли готов пръстен! – попита спътникът ми.
–Няма нов – отвърна съществото. – При мен е само пръс- тенът на Перох.
Човекът с мен застина в изненада.
–Не можем да му дадем пръстена на Перох! – каза. – Той идва за пръв път и все още нищо не познава.
–Вие решавате – беше отговорът. – Друг скоро не може да се изработи. Имам материалите, но са необходими две години, за да кристализира.
–В края на краищата и така може – промърмори човекът след дълго мислене. – Ако пръстенът на Перох му стане – за него е.
Всички управители на велите носеха отличителни пръсте- ни. Но не бях виждал по-красив от този нито на ръцете им, нито в кралската съкровищница. За да изглежда нормален, от- вън бе облечен в злато, а всъщност представляваше цял крис- тал. В горната си част – като малък, обработен диамант, от ъглите, на който тръгваха изумрудени лъчи и образуваха фор- мата на многоъгълна звезда. В основата на диаманта имаше петно, в което се преливаха светложълто с лилаво и даваха неестествен, сменящ се нюанс в отблясъците. Отдолу пръсте- нът се свързваше в леко издут рубин. Сложен на ръката, само двата камъка изпъкваха от златото и човек не можеше да от- късне поглед от съвършената му красота. И сякаш бе правен по мярка за мен.
На връщане по безкрайните коридори попитах водача си кой е Перох.
–Това е името на този, който би трябвало да наследи Йон.
АЙон е първостроителят. Нещо като уредник на света на меж- дувремието и Велик Наредител, когото никой не е виждал от стотици години насам. Йон е носител на целостта, на връзката на началото с края, на идентичността на минало с бъдеще, на единството на материята с енергията във всичките им форми, а също и на променливата пространственост на междувремието. Говори се, че живеел в друго измерение и когато ни е напус- нал, ни оставил за връзка с него пръстена на Перох, който ще го наследи. Щом ти го носиш, ще имаш много работа и много живот с нас.
Седнахме отново в залата с управителите, които дълго се дивиха на факта, че ще нося пръстена на Перох. С това обясниха и необикновеното ми знание за кълбото Шакхвил. Отно- во запалихме под него свещта и зачакахме. Тогава в главата си чух глас: “Ти знаеш, но все пак ще трябва от мен да научиш, какво знаеш и как да си спомниш. И колкото и време в неси- гурност да губиш, накрая пак ще се срещнем, за да можеш да разбереш всичко за себе си и за света! И тогава ще усетиш, че си го знаел винаги.”
Взрях се в синята сфера, загледах се в движението на прескачащите светлини, докато се слях с него. И една от тях ме увлече със себе си към центъра.
Това бе последният ми спомен, преди да бъда обречен войник от победената армия на Дринзия. После крал, събуден от кошмар, който не знае какво и кога се е случило и кое от всичко, което си спомня бе преживял наистина.
* * *
Събуждаш се от кошмар, в който си предвкусил собстве- ната си предизвестена смърт и с усилия си спомняш парчета от миналото си, които не знаеш преживелица ли е или сън. И единственото, в което си сигурен е, ти кой си, каква е отреде- ната ти роля в света, но не ти дава представа нито за вчераш- ния ден, нито за предстоящия, а още по-малко за бъдещето, което те очаква. И колкото и да се опитваш, не можеш да си спомниш какво всъщност си преживял, какви планове и наме- рения си имал за настоящето. Означава, че започваш да гра- диш в този момент и бъдещето, и миналото си.
Така започна за мен денят, без спомени и без обещания за себе си. Затворена, светла стая, потънала в уют и разкош, и единственото знание, че съм вещ владетел на цветуща държа- ва, наречена Азон. Крал, който имаше всичко, можеше да пос- тигне дори невероятното, но онова, което го занимаваше бяха изначалните истини за човешкия живот и тяхното място в не- говия.

Кошмарът на предстоящата ми насилствена смърт много трудно отстъпи на спомен за полети и приятно пребиваване в един чуден, но дали истински свят на хармония и придобита сила. Ако не бе самата действителност, значи аз бях войникът, който пред лицето на смъртта, току-що се бе преродил в краля на победилата в битката армия, нещо още по-невероятно и от живота ми на летящ човек. Затова започнах с усилия да възс- тановявам спомени за събитията и да търся потвърждението им с факти.
Станах много тихо, защото пред вратата ми дебнеха прис- лужници в очакване да се събудя и потърсих втория, неофици- ален изход от стаята. Точно там, където си го представих. Пла- тът, с който бе облицована стената, преминаваше в тежка заве- са, а зад нея беше истинският личен кабинет на краля, в който той се усамотяваше, за да взема важни решения.
В него зад стъклена витрина, където имаше събрани все- възможни предмети, най-отпред стоеше нащърбен от употреба и с петна от съсирена кръв широк, дринзски меч. Малко по- встрани лежеше грижливо сгъната сивобяла мантия, а върху нея с невероятен блясък грееше най-красивият пръстен на зе- мята – пръстенът на Перох. Това беше истина. Сложих пръсте- на, облякох вълшебната дреха, излязох през тайната врата на кабинета и се отправих по витите стълби към кулата, за да из- питам отново удоволствието на полета. По пътя случайно ме срещна страж, спря ме и ме арестува, защото не ме позна. Първо помислих да кажа, че аз съм кралят, но замълчах. И не можах да разбера, защо и началникът му, който често ме бе виждал, също не ме разпозна.
–Ти кой си? – попита той, а аз реших, че щом така се е получило да се пошегувам.
–Аз съм магьосник от планината на пътищата! – казах бавно, високо и патетично. – Дошъл съм при тукашния магьос- ник Шамбдън, защото имам нещо много важно да му кажа.
–Как стигна до тук, без никой да разбере и да предупреди стражата?
–Нали вече чу, че съм магьосник, имам мои си начини?

В очите на началника се появи страхопочитание и по- нататъшните му въпроси отпаднаха, заедно с издишането на надутостта му.
Шегата беше добра и предвкусвах смях с Шамбдън. Но скоро забравих за нея, защото и той не ме позна. Първо по- мълчах, после опитах да мина със същата версия за магьосни- ка, както пред стражата.
–Не съм чувал за теб – отвърна той.
–Не си виждал и този, пред когото стоиш, но това не зна- чи, че не съществува.
–Кажи за какво си дошъл?
–Твоят крал търси среща с Наредителя. Аз съм тук от не- гово име, за да те науча как да го подготвиш за нея.
Той мисли дълго и накрая каза на стражата:
–Този човек е измамник. Аз познавам всички магьосници,
анего го виждам за пръв път. Затворете го!
Това не беше както трябва. Аз бях кралят, а бях арестуван от собствената си стража и бях вкаран в тъмницата на двореца.
Следваха часове на размисъл, в които бавно си припомнях срещата си с Наредителя. Точно неговия глас бях чул, докато с управителите на Велите се взирахме във вълшебната сфера. Думите му ме бяха подмамили да го потърся и когато наближи края на престоя ни в замъка, помолих Старецът на знанието да ми помогне да го открия.
–При него можеш да стигнеш само през междувремието – отвърна ми той. – Ще трябва да останеш тук след като се зат- вори прохода и няма да можеш да се върнеш в нормалния свят до следващото му отваряне след около година.
–Не зная дали бих могъл да изчезна за толкова време. Имам да управлявам кралство и не бих искал да ме няма дълго до жената, която обичам.
–Ти решаваш. Или тръгваш с нас да ме поносиш и след това да се върнеш в Азон, или си представи, че си болен от смъртоносна болест и можеш да се излекуваш от нея само, ако една година живееш на отдалечено място.
–Аз искам и двете, помогни ми с решението!
– Местата, до които водят пътищата на твоя кръстопът се достигат само със силата на цялото ти сърце – промълви уне- сено Старецът.
Истинската свобода не ти дава само правото да вземаш решения, а и да ги прескачаш. Трябва да се сетиш, че в раз- личните ти желания всъщност няма противоречие и те всички- те ще се изпълнят. Останах във Велия, за да се срещна там с Наредителя и да си взема от него това, което не ми достигаше, за да изживея обикновеното щастие в моя си свят.
Когато проходът между двете времеви определености се затваря, външно нищо не се усеща. Горите и небето са същите, но душата се натяга с едно жестоко, всеобхватно, непреодоли- мо чувство на абсолютна, безмилостна самота. Всички остана- ли в замъка се умълчават и само се споглеждат съпричастни в тъгата си. После всеки се захваща с някаква работа, която да придаде важност на времето до следващото събиране.
Така и аз си потърсих занимание, докато чакам срещата си с Наредителя. Уших си вълшебната мантия внимателно с по- мощта на вещите майстори и започнах ежедневни тренировки по летене с нея.
Тя е много лека сивобяла дреха и когато долната и част е привързана за кръста, стига малко под коленете. На височина- та на отпуснатите ръце между гънките има джобове, в които можеш да ги напъхаш. В тях напипваш нещо подобно на мека пръчка, която при освобождаването на мантията се втвърдява и става началото на крайната част от крилата ти. Тъй като те вървят по посока на китката ти, с тях можеш да правиш все- възможни движения и да ги преобразуваш в различни форми, дори в рибешки перки. Можеш да летиш по всякакви начини и така да превърнеш всяко предвижване в незабравимо преживя- ване.
Затворена отпред, мантията ти дава друго усещане за съ- ществуването ти. Тя става по-твърда, а въздухът – по-плътен, почти като вода. Това не пречи на дишането ти, дори го прави по-лесно, само дето чувстваш гъстотата му като приятен хлад, подобно на дълбока въздишка в зимен ден. В този въздух можеш да се издигнеш без никакво усилие, само с един замах, сякаш си по-лек и плуваш в него. Ако прибереш крилата до тялото си, ти се спускаш леко, а не падаш като камък, както, когато си с орлови крила.
Другото, което мантията променя, е виждането. Тя не те изпраща в друго, успоредно на нормалното съществуване пространство или време, а просто променя скоростта на треп- тенията ти и така те прави невидим за останалите. А тях ти ги виждаш. Забелязваш дори сиянието около телата им, като от- тенъци на бялата светлина. Освен това започваш да гледаш по- ясно и в далечина. Не съществува замъгляването на въздуха от мараня, всичко е бистро и съвсем прозрачно. А понякога ми се струваше, че наблизо лети нещо познато, с човешко излъчване, но без тяло. Такива срещи ми носеха радост, макар тогава да не знаех все още с кого бях.
За летенето с мантия нямаше пределни скорости и въз- можности. Всичко зависеше от това, на какво си готов и до- колко не те е страх. А страх се появяваше трудно, защото об- лечен в нея, цялото небе ти се струва твой роден дом, докато земята бе просто място за приятни срещи с познати.
Издигането с мантията нагоре не беше като възходящото реене на орлите. По-скоро наподобяваше изплуване от тъмата на морето към повърхността. Удоволствието бе подобно на това да се върнеш от изгнание в собственото си тяло и беше дори по-върховно от свиренето на вятъра на свободата в ушите ти. Стигнал до най-високото, можеш спокойно, без напреже- ние и бързане да огледаш всичко и ако нещо ти привлече вни- манието, да се спуснеш към него, за да го посетиш.
Още с първото си изкачване до разредения въздух на меж- дувремието аз получих видение на осъществената среща, зара- ди която бях тук. Но тя не се провеждаше в замъка, а в някакъв непознат град с много високи правоъгълни сгради с големи прозорци, по широките улици, на който бързаха много хора. Там, на плоския покрив на някаква кула, ме чакаше Наредите- ля.

Видението ме стресна и ме обезкуражи. Трябваше да стиг- на по някакъв начин до място, за което дори не бях чувал. Кое- то значеше, че нямаше и кого да попитам за пътя до там. Обе- щах си, че когато сляза, ще се науча да правя проходи и така ще го открия. После се освободих от мислите си и предприех най-шеметното спускане надолу.
Аз не падах. Аз се засилвах надолу. Мантията имаше свойството да отслабва съпротивлението на въздуха и така голямото ускорение ставаше възможно. Бях достигнал небива- ла скорост, но не чувствах страх – сякаш можех да мина и през земята, ако поискам. Засилих се още и тогава се получи усе- щането, за което и летящите хора не повярваха, когато по- късно им го разказвах.
Чувството беше, че преминавам през нещо плътно. Не бе- ше като през вода, а по-скоро като през тиня. Заедно с това чувах звук като от постоянна гръмотевица. Когато главата ми излезе от твърдината, звукът спря и настана абсолютна тиши- на. Измъкнах се с усилие от лепкавата бариера и сякаш стъпих на нея. А всъщност летях с невъобразима скорост надолу. С всяко почти незабележимо помръдване на тялото си сменях посоката, а продължавах да съм стъпил на същото нещо. На моменти чувствах, че затъвам в него и само с леко засилване изскачах отново на повърхността му. “Така мога да стигна и до слънцето.” – помислих си и понечих да се върна към замъка, но когато погледнах към земята, се отказах. Летях над града от видението си – точно над мястото, където Наредителя ме ча- каше.
Той ме посрещна с усмивка.
–Мое, мило момче – каза, – седни срещу мен да те погле- дам и да ти се порадвам. Изглеждаш много добре, а и пръсте- нът ми ти прилича.
–Оттук линареждаш света?
–Светът го нареждаме ежедневно всички ние. Аз само въ- веждам промените в общото споразумение за възприемане на действителността. Занапред ще го правиш вече ти! Моята смяна изтече и затова те подлъгах да дойдеш тук, за да ти предам управлението и задълженията си.
–Дори не зная за какво става въпрос. А и да мога да се справя, не съм го искал.
–А аз не съм те питал. Все още съм Наредител и решавам, кое да е истина, и какво да се случва. Също решавам кой и ко- га да поема ръководни задължения в света, както и кога да за- върши моя мандат на Наредител. Затова сега ти казвам, че имаме само още няколко часа да ти разясня как да нареждаш и управляваш света. Ти можеш да ме питаш каквото поискаш. Но си записвай всичко, което чуеш от мен! Иначе то няма да е истина и нищо от преживяното тук няма да се е случило, кога- то се върнеш в твоята част на света. Защото, когато аз се от- тегля, ще стана сън. Или може би легенда в историите за Ве- лия.
Сега не зная дали срещата ми с Наредителя не беше сън. Спомням си, че говорихме дълго и си записвах. По-късно не успях да открия записките си. От разговора са останали ясни само впечатленията ми. Бях удивен и уплашен от чутото и много се ядосвах, защото той постоянно ми повтаряше, че ми разяснява неща, които аз отдавна знам. И съвсем ме вбеси с твърдението си, че всъщност той ме е измислил. Но друго не помня. Може би казаното е част от знание, за което ние, хората не сме подготвени.
После усетих, че е време да тръгвам и го попитах как мога да се върна в моя свят.
–Не знаеше ли предварително, че не можеш да преминеш обратно границата, преди проходът към твоето време да се отвори отново след около година?
–Казаха ми, но аз реших, че като се срещна с теб, ти ще ми помогнеш да го направя, без да чакам определения срок.
–Възможно е, но за това имам условие.
–Ще изпълня всичките тиусловия.
Наредителят се разсмя от сърце:
–Първият урок винаги остава за накрая. Не трябва да при- емаш чужди условия за нещо, което зависи от самия теб? Сега вече ще ти се наложи наистина да го изпълниш. Можеш да се върнеш, както и дойде. Вдигни се до най-високото и се спусни, както на идване, но този път не се отклонявай. Докато не ви- диш приближаващата земя, тя не съществува за теб и можеш, без да усетиш, да преминеш през нея, през времето или през каквото и да е. Сега тръгвай, че ми омръзна да обучавам и нас- тавлявам!
Тръгнах, но в последния момент се обърнах назад. Беше впил поглед в мен и дяволито се усмихваше.
–Какво е условието? – попитах.
Наредителят се разсмя до припадък. Когато успя да се по- съвземе, изрече все още на пресекулки:
– Все пак стигнахме до втория урок. Освен да внимаваш какво казваш, внимавай и за смисъла на всичко, което ти каз- ват. Това, че ако не видиш земята, тя не съществува за тебе, трябваше да означава, че ако не чуеш условието, значи такова няма. Освен ако не си го измислиш сам, за да ти стане по- трудно. Както и да е, вече ще ти се наложи да се съобразиш с него. То е следното: да се върнеш, преди да е изтекло необхо- димото време, означава да забравиш всичко, което ти се е слу- чило тук, което си чул и научил в цялото междувремие, докато не мине определеният срок. Много ми е интересно какво ще се получи. Как ще живееш дотогава и дали сам ще разбереш нак- рая, че си този, което си спомняш за себе си. И че околните те възприемат по същия начин, просто, защото са измислени от теб.
После се събудих от кошмара на дринзския воин, изправен пред смъртта и започнах да градя наново живота си на крал, на търговец и на целия свят, в който се развиваше действието. Тридневният ми престой в тъмницата явно бе времето, което трябваше да измине, за да си спомня всичко и си заслужаваше да замени едногодишното ми отсъствие и протакането на разв- ръзката.
А Великия Наредител може и аз да го бях измислил. Като роля за себе си. После бях решил, че тя не ми е присъща и че носи прекалено голяма отговорност. Затова я бях дал на Йон, който беше постигнал цялото си умение с многовековен труд и за когото сега всички знаеха, че е първоотец на нарицателите – стар като света и също като него вечен. А аз все още бях крал на Азон. Бъдещето ми беше неопределено, животът ми бе вър- ховно изживяване, а щастието ми бе свързано с близостта и любовта на една жена, заради която бях станал и все още исках да бъда търговец в града.