Написаното, казаното и целият живот
всъщност са измислени от нас за забавление,
без значение, че винаги започват като нещо сериозно.

Старецът
(За другата страна на света)

Сякаш в един далечен живот бях принц, който в несгодите на предначертания си живот и в подтика си към истинската свобода бях получил дарбата да летя като орел. След това бях крал, комуто свободата бе дала възможността да властва над съдбата си. И над света. После се отвратих от задължението да водя непрекъсната борба и така да управлявам живота на хора- та, затова го прехвърлих на други. А аз станах обикновен тър- говец и в опита си да разбера какво искам да правя с дарбите си, се докоснах до изкушението на щастието. Тогава реших, че си заслужава да отдам живота си и бъдещето си, за да го нап- равя вечно. Но все още бях незрял и окован в идеите си за лич- на борба, затова се провалих и в това. Загубих всичко, което имах и тръгнах да търся Повелителя. За него ми бе предсказа- но, че може да ми покаже същината на времето и истинския ми път. Ако тогава знаех какво всъщност търся, щях просто да спра и да се огледам, вместо да гоня непознатото по света. Но нали такава е младостта.
По онова време се запознах с другия летящ човек и с него отидохме при Велите. Но преди това се запознах със Стареца на знанието, а още преди това срещнах него.

Срещнах го в полет. След като бях изоставил живота си на обикновен търговец в столицата на кралството, на което бях и крал, от изминатото дотогава бе останало само недоволство. Можех едновременно да летя с орлите, да водя победни войни, да управлявам държава и заедно с това да имам още един жи- вот. Но с всичките си знания и умения не можех да направя щастлив човека, на когото безкрайно държа. Всичко, което мо- жех и вършех, беше или нищо, или само начало! Затова си спомних заръката на Учителя ми по свобода да намеря Пове- лителя. Разпределих набързо делата си – кралските и търговс- ките – и в онзи ден се намерих още по изгрев в небето.
Отдавна не се бях заигравал с вятъра – бях свикнал вече във всеки полет да гоня височини, но този ден полетях ниско над земята. Когато търсиш някого, когото не познаваш и не знаеш къде може да е, просто тръгваш, накъдето те отвее вятъ- рът и накъдето те поведе сърцето. В полета към непознатото душата ми се освободи от тежестта на недоволството и по обяд аз вече танцувах във въздуха и се провиквах в ритъм, колкото ми глас държи: “Учителюууу...! Повелителюууу...!”
Изглежда виковете ми го бяха привлекли, защото в миг над мен от нищото – като сянка, като дух, но съвсем реален – се втвърди от въздуха другият летящ човек. Не изглеждаше нито като Учителя, нито като мен. Беше може би на моята въз- раст и летеше леко разтворил с ръцете си някаква блестяща сивобяла мантия. Разперена тя образуваше малки, широки крила, не птичи, а по-скоро като на прилеп. Но не махаше като прилеп, а се носеше равно, като по вода. Сякаш при него въз- духът беше по-сгъстен от този при мен. Мантията му завърш- ваше с бяла качулка, която покриваше главата му до очите, които ми се усмихваха.
–Ти какво си? – попита той. – Човек ли си, орел ли си или що? И как те възприемат с тези огромни крила?
–А, ти какво си? – попитах в отговор. – Ангел ли си, дух ли си или що? И как успяваш да се задържиш във въздуха с тези малки крила?

Летящият хареса шегата и се закикоти така, че зарази и
мен.
–Хайде да кацнем някъде, където ще се чуваме, без да си крещим! – каза той, прибра крила – едното повече от другото, свито във фуния и се завъртя като свредел по посока на малка, безлюдна полянка.
“С този ненормалник летенето ще е жива емоция” – по- мислих си аз и заизчислявах положението на моите крила в опит да повторя номера му. Но освен, че се завъртях доста бавно, ми се зави и свят, затова се отказах и предприех корон- ното си спускане надолу като камък, с отваряне на крилата в последния момент. От престараване ги разперих точно преди да се ударя в земята и с вятърът, който се получи едва не изду- хах новия си познат от полянката.
–Уу! – викна той, – що не ме предупреди да се хвана за някое дърво като кацаш – и отново весело се разсмя.
Там той ми разказа, че има и други летящи хора като него
иче мантията му е инструмент, който освен че му служи за летене, го прави и невидим, докато е в полет. По някакъв на- чин тя наистина сгъстява въздуха около себе си и го прави плътен – почти като вода. С нея можеш да летиш, като птица, но можеш и да плуваш като риба, само дето, докато плуваш и другите хора в полет трудно те виждат. Все едно, че с различ- ните видове движения, преминаваш в различни състояния; све- тове, времена или каквото и да е. За да ми се покаже, докато лети, за него е било доста трудно; защото хем трябвало да се задържи в по-редкия въздух, хем и аз да го видя. При кацането мантията омеква като коприна и удължената и част се привър- зва с въженце за кръста. Тогава тя става обикновена сивобяла дреха. Платното за нея се вземало от Змеите, а за да придобие силата на междувремието минавало през покоите на Велите, но накрая трябвало сам да си го ушиеш по определена кройка
имярка.
–Нима Велите наистина съществуват? – попитах го аз. Той първо ме изгледа с недоумение, по-скоро с израз, че е
объркал нещо, после се засмя весело и каза:

–Я ми кажи, ако всъщност не се шегуваш, ти как изобщо летиш без благословията им?
Докато му разказвах историята си, той ме слушаше изу- мен. В очите му започваше да се чете все по-голямо уважение към човека с големите крила на орел. Накрая тихо промълви:
–Не зная дали трябваше да ти разказвам всичко, не зная дали трябва да го правя или не, но аз ще те заведа при Велите. Искам и те да чуят твоята история, която много напомня ле- гендата за родоначалника на летящите хора. Ако ще после и двамата да ни изгонят.
Галор – така се казваше моят нов приятел – бе тръгнал към годишното сборище на Велите, които през другото време, живеели като обикновени хора, пръснати по земята. Неписано правило било на тези събирания да присъстват и всички летя- щи, тъй като те се водели нещо като техни протежета, защото
исвободата си от задължения, и летенето си дължали на тях, и на закрилата им.
Но преди да отидем на сборището им, трябвало да минем през Планината на пътищата и да вземем оттам Стареца, който бил човек на знанието и или не можел, или не искал да лети. Вече няколко години наред Галор го носел и затова беше мно- го доволен, че ме е срещнал точно сега, защото с моите големи крила това нямало да е толкова трудно, ако се съгласях да му помогна.
Срещата ми със Стареца беше поредният шок за мен. Летящият човек имаше навика по цял ден да се препича по
полянките, като летеше предимно вечер, а понякога и цяла нощ. Аз възприех този маниер на предвижване и така един ден на зазоряване се оказахме пред скалиста планина, която се из- дигаше по-високо и от нашия полет. Галор явно я познаваше, знаеше накъде да летим, и с почти отвесно “изплуване” зана- бира височина. Полетът с него за мен беше неповторима емо- ция, но и той се кикотеше до падане, като гледаше как с моите големи крила опитвам безбройните му номера. “Плуването” го бях понаучил, но явно отстрани изглеждаше много смешно, и

за да не пропусне представлението, Галор предпочете при из- качването да изостане след мен.
Когато стигнах билото, слънцето точно бе започнало да се показва. Тогава видях Старецът да “виси” в йогийска поза над земята. На моравата под него седяха в същата поза двама него- ви ученика – също старци като него. И дори погледът им изг- леждаше като неговия – гледаха в небитието, като че ли нищо не виждат или виждат всичко. Когато ме забеляза да се изди- гам над билото, Старецът сведе глава, спусна се плавно на тре- вата, поклони ми се иказа:
–Славя деня, в които идваш при мен, предводителю наш! Аз едва успях да кацна от изумление.
–Не бих могъл да бъда ваш предводител! – казах.
–Старите ми очи лесно виждат нещата, които си скрил от останалите – отвърна той, – но да бъде твоята игра!
Чак тогава се появи Галор и се приземи. Старецът още стоеше с наведена глава. В този момент аз за пръв път усетих, че имам особено значение за тези хора. Сърцето ми се изпълни
сусмивка и с обич към тях, като към мои деца. Приближих се до него и му прошепнах:
–Какъвто и да ме виждаш, аз съм дошъл тук при теб да бъда твой ученик. Затова бъди мой учител!
–Какво искаш да научиш от мен? – промълви той.
–Това, което всички подозират, че е възможно, но никой не знае със сигурност – промяната на света в момента само със силата на мисълта. Например, ако поискам тук, на мястото на този камък да се появи купчина злато и то да стане.
Старецът се обърна към един от учениците си и просто му каза:
–Направи, моля ти се, от този камък жълтици!
Другият погледна натам, после плясна силно с ръце, а пляскането му прозвуча като гръмотевица, екотът, на която се сля със звъна на изсипващ се на земята златен куп.
– Това ли искаше да можеш? – попита ме Старецът и се обърна към ученика си: – Колко време ти трябваше, за да нау- чиш ръцете си да пляскат така?

–Сто двайсет и седем години.
–Имаш ли толкова време за губене, кралю? – ме попита. Аз мълчах объркан, но той продължи. – На тебе, дето ги е да- дено по рождение да можеш да събираш в един миг цялото време и са ти поверени промените в света, наистина ли искаш следващите стотина години да ти гният костите по върховете заедно с мен? Необходимо ли ти е това за друго, освен за ефект и за слава, след като вече можеш да променяш истината дори в миналото, а каквото си поискал да го получаваш сега?
Замълчах смутен. Подозирах, че в думите на Стареца има някаква истина, но не разбирах нищо от казаното. Не можех дори да си представя какво в действителност значи да събираш времето, а още по-малко да предположа такава дарба у себе си.
–Аз не знам нищо за същината на времето – заобяснявах припряно. – Преди години Учителят по свобода ми го загатна
иказа да открия Повелителя, който ще ме запознае с това. До- ри смятах да питам теб, къде мога да го намеря.
–Учителят ти не ти ли каза, къде да го търсиш?
–Не, просто, да го намеря.
–Ти си крал, нали?
–Да! Крал съм.
–И като крал, вероятно познаваш и кралството си и съ- седните страни?
–Да! Познавам ги!
–Познаваш ли тези земи?
–Познавам тези, от които идваме. Тази планина ми навява спомен, че съм я виждал, но нямам ни най-малка представа за земите оттатък нея.
–Знаеш ли коя година е на земята, от която долитате?
–Да! Разбира се!
–А знаеш ли коя е в непознатите земи пред вас?
–Предполагам, че е същата.
–Но не си сигурен, нали?
–Това може да се провери, като слезем...
–Попитах те дали си сигурен!
–Не съм.

–А защо, след като е толкова логично?
–Логиката е най-познатата и най-често използвана за заб- луда илюзия, особено, когато не са обхванати фактите изцяло. Логиката не дава представа за света около нас, а се опитва да го обясни. Затова е по-добре да не я използваме за опознаване на действителност – достатъчно е само малко недоглеждане на нещо дребно, но съществено, или пък подмяната му по анало- гия с нещо подобно, и логиката ни започва да ни лъже. Тя няма познавателен смисъл, а служи по-скоро за описване процеса на опознаването.
Млъкнах. Всички бяха втренчили поглед в мен, сякаш виждаха призрак.
–Чии са тези думи? – вече тихо и не нападателно попита Старецът.
–Предполагам, че са мои – отвърнах.
–Не, момчето ми. Сега ги казваш ти, но ние вече сме ги чували. Това са думи на Повелителя. Този, когото ти търсиш. Преди стотици години той се подигра с Великите Старци, като реши да умре. И други от тях са умирали, но всеки е предавал знанието, което владее на някой наследник и ученик, както аз, без да съм велик, обучавам тези двамата тук. Но Повелителят просто нямаше ученици. Той пръсна уменията си за управле- ние на времето на хиляди парченца измежду обикновените хора и оттогава никой не може изцяло да ги събере. А когато някому потрябва нещо от него – да пита смъртните. Трудно дори ще се намери някой от тях, който да е осъзнал силата си и знанията, които носи. Говори се, че има наречен, да събере на едно място цялото, но до последния момент няма да се разбере дали това не е поредната шега на Повелителя. Защото оня така си играеше и приживе с Великите. Но дори да е истина, никой не знае кой е наследникът му, за да го отвори. Може и да си ти! Я ми кажи, ти какво всъщност търсиш на тази планина?
В този момент аз, като че ли се свестих и отново започнах да си спомням какво правя и накъде бях тръгнал.
–Всъщност... търся Повелителя.

–Няма да го намериш тук – отсече Старецът. – По-добре го потърси в себе си. Но не мога да ти кажа как ще го изкараш от там и дали ще ти стигнат затова и стотината години, отре- дени ти за живот на земята.
–А как всъщност е наречено да се събере Повелителят? – попитах и въпросът отново въведе дълго мълчание, взряно в мен.
–Ще го събере този, който открие и назове името му. От този момент той ще бъде Повелителя.
Готов бях да попитам как му е името, но въпросът ми си- гурно щеше да убие Стареца от смях.
–Сега избирай – каза той – или си товари жълтиците и за- минавай с тях, откъдето идваш, или почивай, че те чака дълго носене на тежък дядка чак до Велия.
Останахме на билото осем дни, в които се търкаляхме по полянките, предавахме си всевъзможни трикове в полет и слу- шахме невероятни истории и легенди за летящите хора. Старе- цът, като да беше живял хиляди години, знаеше всичко за все- ки. Без заядливия си тон, той се оказа превъзходен и весел раз- казвач. Дори Галор не беше чувал повечето случки. В разкази- те му имаше цял един вълшебен свят с ангели, демони, полу- богове, хора – змейове, вечни старци и вълшебни планини. Това бяха легенди, които бях слушал още като дете, но преда- дени по различен начин. От неговата уста всичко изглеждаше нормално, достоверно и конкретно, сякаш се бяха случили пред него с негови добри познати. Светът, за който разказва- ше, уж беше като нашия, но погледнат от другата страна на вълшебно огледало. В него древните богове бяха хора от бъ- дещето, митичните змейове се присмиваха на селяните задето мислят, че им вземат децата, за да ги ядат, а те просто ги при- бираха при себе си, за да ги учат на змейство. Пророците, по- питани какво е наредил Господ, докато уж слушаха гласа му, измисляха отговора, който е най-добър за хората, но въпреки това, казаното от тях на момента ставаше неотменима истина. Колкото и весело да изглеждаше всичко, когато веднъж го чу-

еш, светът сякаш ставаше по-богат и се променяше и ти не можеш вече да погледнеш на него и на себе си както досега.
В приказките му нямаше поучения, дори като че ли липс- ваше края им, той оставаше отворен сякаш за доизживяване. Това ме караше да се чувствам вътре в тях и оставяше в мен впечатлението, че наистина бях важен за летящите хора, а и за останалите.
След няколко дни потеглихме на дълъг полет. Старецът висеше завързан за кръста ми, а непосредствено пред мен ле- теше Галор, за да използваме свойствата на мантията му. Тога- ва за пръв път усетих сгъстяването на въздуха на границата с междувремието. Като че ли плуваш и всяко най-леко движение на тялото ти, те отнася далеч напред.
Така се движихме няколко дни. Със скоростта, която под- държахме трябва да сме изминали хиляди километри, преди да дойде вечерта, когато Старецът ни каза, че ще чакаме изгрева там, където сме. Кацнахме и уморени заспахме веднага, без да подозираме, че на сутринта ще сме точно пред входа на въл- шебния дворец на Велия.