Ако изобщо има война,
в нея ти ще си победителят...

Воинът

(Изкуството на победата)

В единствената война, която се води на територията на Азон по времето на крал Авелог, седемхилядната му армия унищожи напълно и разпръсна двайсет и четири хилядните подразделения на дринзите в една единствена битка. И тогава както и сега се знаеше, че заслугата е само отчасти на необикно- вените способности на краля, но най-вече се дължи на невероят- ните умения на тогавашния военоначалник Зерд Матрон да пре- дизвикваинадделяванадвсичко, коетомусеизпречинапътя.
Зерд беше усвоявал изкуството на победата заедно с Аве- лог, докато той бе още принц, и понеже носеше дух на всепо- беждаващ воин, още в началото на обучението им го беше над- минал. А превъзходството му се коренеше в невероятната му страстежедневнодасеизправяпредсмърттаидаяподчинява.
Беше син на редови кралски коняр. От малък чуваше баща си да разказва, че е личен приятел на младия принц и че често прекарват времето си заедно. Естествено бе никой да не му вярва, дори му се присмиваха на фантазиите, които според околните измисляше, за да впечатли сина си. Зерд го слушаше с отворена уста, представяше си как отива в дворцовите ко- нюшни при него и как внезапно отнякъде дотичва усмихнато дете в кралско облекло. Запознава се с него и го моли да си поиграят на дуел. Отначало намират две пръчки и започват бой, после, когато баща му се изгубва някъде по работа, от- мъкват два коня и подхващат рицарски дуел. Всеки път Зерд побеждаваше мислено, а падналият в праха принц тържествено му обещаваше, че като откуп за живота си ще го назначи за военоначалник на цялата армия.
Когато баща му, заради близостта си с престолонаследни- ка, бе издигнат в длъжност отговорен коняр, семейството му се премести да живее в кралските имения до конюшните и всички предишни представи на Зерд се сбъднаха, точно както ги беше видял. Принцът, запознанството им, случките и дори думите му бяха същите, както в мечтите му. Тогава момчето прозря, че човек или сам си гради живота, като го измисля, или вече го е преживял и си го припомня, което ще рече, че бъдещето му не е пред него, а в мислите му.
За обучението на принца в бойни изкуства трябваше да се намери противник, равен му по сила и на същите години. Аве- лог, който беше доста капризен и обичаше да се налага, не би позволилдасипомислятзадругосвензаЗерд. Такаощеотпър- ватаимсрещасУчителя-воин, дваматастояхаединдодруг.
Изкуството да побеждаваш няма нищо общо с убиването. Да унищожиш противника означава, да го унищожиш като такъв, или да го подчиниш, а единственото нещо за убиване в битката е страхът от собствената ти смърт. Но за да го преодо- лееш, трябва да я погледнеш в очите и да се запознаеш с това, което остава след нея. Затова беше необходимо поне веднъж в живота си да убиеш. Учителят-воин организира това изпита- ние, като последователно изправи децата с истински мечове в ръце срещу разярен нерез. Принцът изпадна в шок и дори се говори, че никога след това не е убивал животно, докато за конярския син, живял с простолюдието, видът на смъртта на животни и на хора беше обичайна гледка. Той изчака атаката на звяра и в последния, дори след последния възможен момент го прониза през устата. Преди да стане от калта, забеляза как Учителят-воин го гледа втренчено. Духът на неизменния побе- дител бе излязъл от черупката си.
Да правиш нещата в последния момент е първото правило в боя. Дотогава трябва да оставиш всичко да се развива без твое участие. А за да парираш противниковата атака, първо

трябва да се научиш да не мислиш. Духът и тялото ти нямат нужда от разсъждения като посредник в общуването си. Ти нямаш намерение да нанесеш удар или да отбиеш, просто го правиш. Другото важно умение е изпреварващото виждане на действията на противника, дори предизвикването им. Това е висше умение, което се придобива с много труд. На двете момчета им отне години да го постигнат, но то е част от тайна- та наука на победата и веднъж усвоено, ако не срещнеш про- тивник, точно като тебе, ти си на практика непобедим. Двамата гобяхаизпробвалиследпиянскибойприеднаотзабежкитеси.
Принцът, още преди да се научи да лети, обичаше да из- чезва от двореца. В случаите, когато успееха да се измъкнат заедно, приятелите се преобличаха в прости дрехи в старата къща на бабата на Зерд. След което дълго се разхождаха из града, влизаха в кръчмите и говореха с простолюдието, като с равни. Заради дворцовия речник на Авелог се налагаше да го представят като чужденец, син на търговец. Номерът минава- ше добре и постепенно хората свикнаха да ги срещат, и да ги възприемат като свои. Но красивото, незасегнато от несгоди лице, плавните движения и видимото безгрижие на престоло- наследника будеха у бедните скрита завист, която понякога се обръщаше в агресия.
Веднъж в кръчмата някакъв пиян юначага нагруби прин- ца. Той на свой ред не се подвоуми, предизвика го и се развих- ри неуправляем ръкопашен бой, в който постепенно се вклю- чиха всички. Отначало момчетата се наложиха с хладнокръви- ето на добре обучени бойци, после в ход влязоха столове, бу- тилки и всичко друго, което ставаше за хвърляне или за замах- ване. А когато се видя краят му, дойде въоръжена стража и за- арестува наред. Да се узнае самоличността на Авелог беше недопустимо. И Зерд избра момента за истинска войнска бит- ка, с цялото си умение и с духа на непобедимост, който го ръ- ководеше. Бавно и смирено се приближи до началника на стра- жата и с внезапен удар в лицето го повали. Докато той падаше, момчето измъкна от ръката му меча и все така бавно и демонс- тративно го подаде на  означаваше, че трябва да се предвиждат действията и ударите на противника цяла секунда напред, и едновременно чрез на- ложен ритъм на боя, да ги предизвикват. Така се постигаше в двубоя забележим синхрон. Всичко изглеждаше като странен, красив, но смъртоносен танц. Мисълта ти предвижда секунда напред, противникът ти се поддава на установения от тебе тактирешава следващия си удар цяла секунда преди да го нанесе. Дотогава ти си го предусетил и го парираш в посоката, която да му подскаже къде да нанесе следващия си удар. В тази игра трима стражари, които разчитат предимно па мускулите си, нямат никакъв шанс да се докопат до теб, докато ти можеш да убиеш всеки един от тях, само като нарушиш бойния ритъм и атакуваш в половинката от тази секунда.

Когато се поумори, принцът отстъпи меча на Зерд с думи- те: “Половин секунда” и го остави дълго да се забавлява, като върти противниците си в кръг до прилошаване. Битката прик- лючи след половин час, когато и тримата стражари лежаха пребити само с плоското на меча. Без нито една драскотина по себе си момчетата потънаха в тълпата зяпльовци отвън.
Този бой се разчу, дори се разказваше в двореца като виц, но Учителят-воин разпозна стила и се досети за кого става ду- ма. Затова във финалния изпит на принца, той го изправи сре- щу истински силен боец – най-прославения и опитен войник от охраната им.
Изкуството да побеждаваш, няма нищо общо с боя. Побе- дата се взема от противника още преди схватката, а тя самата е само утвърждаване на постигнатото вече надмощие. И в дуела,
ивъв войната най-важни са стратегията, подготовката, разуз- наването и духът. Трябва да си преди всичко воин-победител. Когато се готвят за офанзива добрите военоначалници вдъхват увереност на бойците си в бъдещия им успех. Но това е само имитация на истинския дух и не може да бъде реалност, ако всеки поотделно не е победил изцяло собствената си слабост, страха и себичността си. Можеш да станеш част от самата бит- ка и така да я контролираш, само ако преди това оставиш лич- ността си в мирния живот, или пък напълно я унищожиш. Зерд бе престанал да бъде личност. Успя да го постигне под натиска на безбройните унижения, на които беше подложен от помощ- ниците на Учителя-воин. Затова, когато реши да се изправи срещу смъртта и така да се пребори със страха си от нея, той избра точно него да я олицетворява.
Предварително беше видял това в сънуване. Вървеше но- щем по някаква пътека в планината. Бе тихо, тъмно, но по не- естествен начин виждаше всичко наоколо. Във въздуха зад него се движеше някаква сянка, която не го плашеше, той ни- кога не изпитваше страх, но го дразнеше с присъствието си. Чувството беше, че го наблюдава и по някакъв начин го насоч- ва накъде да се движи.
Озова се на поляна, на която имаше събрани хора. Бяха насядали в кръг и когато го видяха се обърнаха към него с очакване. Зерд спря, загледа се в тях, после внезапно се обър- на. Зад него във въздуха висеше неподвижно, като нарисуван, голям бухал с разтворени криле. Тогава видя от гората да из- лиза огромна фигура, облечена в черни дрехи с качулка. Позна го като непобедимия противник, който можеше да смаже всяко живо същество. Хората в кръга правеха жертвоприношение и този от тях, когото великанът си избереше, щеше да умре. Зерд бе решен да се бие, но нямаше оръжие. Затова вложи силата си в планината. Напрегна се и се съсредоточи. Започна земетре- сение, в което дърветата и скалите се разхвърчаха подобно на играчки, като се стоварваха навсякъде около тях. Другият му отвърна с буря и светкавици, които започнаха да се сипят вър- ху му. Това му носеше нечовешка болка и Зерд се опита да му ги върне. Протегна ръка и те, като преминаваха през него, удряха противника му. Продължи доста дълго, докато накрая стана ясно, че и целият свят да се срине, победител пак няма да има. Чак тогава Зерд разбра, че сънува. Планината, битката и врагът му бяха само в неговия сън. “Ти не си истински!” – из- вика с глас, който разтресе земята. Великанът застина и при- доби по-човешка форма. Дрехите му пламнаха в огън.
“Нищо не е истинско! – отвърна той. – Но дори измисле- но, всичко ми е подвластно.” Около него пламна пожар, койт заплашваше да обхване гората. Зерд разтвори ръце и изпрати пороен дъжд. “Подвластно може да ти бъде само това тук, в моя сън – каза спокойно. Но ти пак нямаш сили да управляваш дори една част от мен. Можеш да изтръгнеш душата на всеки- го, но не можеш да ме накараш да направя каквото и да е. Ти си само страх, моята смърт, и не си нищо друго освен нея. Ти си част от мен и затова си длъжен да ми се подчиниш, и да ми служиш. Аз знам всичко за теб, за миналото ти, дори за бъде- щето ти и мога да те управлявам. Ти целият си мой.”

На мястото на великана беше останало парче обгорено дърво, от което изтичаше тънка струйка светлина и се вливаше
врамото му. Зерд видя, как истинската му смърт бавно застана до него и се превърна в негова сянка. “Нали ти казах, че не съществуваш” – тихо и с някаква необяснима тъга промълви той. После се обърна да я погледне. Беше сянка на птица. Чак тогава свали ръцете си, които бяха станали криле. Беше се превърнал в бухал – птицата, която събираше в себе си все- виждането, безжалостността и абсолютната непогрешимост. Години по-късно, когато след войната с дринзите му беше да- дена благородническа титла, Зерд включи в центъра на герба си същия бухал с разперени криле – така, както го беше видял всъня си. Сънят, който беше предизвестил и провокирал ре- шението му да се изправи срещу смъртта си наяве.
Случи се в деня, когато мълвата за кончината на краля бе поставила в опасност живота на младия принц и така го прого- ни от двореца. Зерд го придружи до последната стража, откъ- дето Авелог го отпрати. Не настоя да продължи с него, защото знаеше прекрасно, че съдбата на хората е в собствените им ръце и е тяхно свещено право да я решават самостоятелно. Никой не бива да поема отговорност за чуждия живот. Това убеждение бе част от възпитанието в безжалост към всички, включително и към себе си, което беше получил и което го беше дооформило като воин-победител.
Сега вече Зерд не можеше да се прибере в двореца. Прия- телството му с принца бе известно и правеше връщането му немислимо. Съдбата по безпрекословния си начин го бе изправила пред първия действителен кръстопът с най-силния си ход
– липсата на каквото и да е бъдеще. И той реши да приеме предизвикателството и, като предприеме последната битка в живота си, и се изправи наяве срещу смъртта си.
Смъртта му можеше да бъде донесена единствено от най- могъщия и непобедим противник – Учителят-воин. Зерд се промъкна в двореца и го подмами навън, като го излъга, че принцът го чака в гората. На една поляна, докато вървяха бли- зо един до друг, без да го беше планирал предварително, из- мъкна меча си и с най-рязкото движение, на което беше спосо- бен, опита да промуши Воина. Той, макар и неподготвен, успя да отскочи и въпреки, че сам бе съвършеният пример за хладнокръвие, този път извика ядосано: “Защо го направи?!” Не получи отговор. На Зерд му беше абсолютно безразлично какво му казват и какво мислят за него в момента. Беше се превърнал в самата битка и вземаше силата на противника си чрез яда му. Воинът го разбра и понечи да отстъпи, за да отме- ни дуела. Беше късно, той беше вече реалност и стоеше срещу него с меч в ръката.
Дуелът продължи почти час. Всеки използва цялото си умение и сила. Учителят често променяше темпото, но Зерд очакваше да го прави. Учителят се опитваше да предизвиква ударите му. Зерд не слушаше мисълта си. Дори не нападаше, защото в отбраната на Учителя нямаше никаква пролука, на- месваше се само, за да го ядоса, когато той се опитваше да спре – беше се превърнал в самата ситуация. Постепенно уда- рите му започнаха да отслабват и да стават все по-бавни. Учи- телят също се бе уморил и не си даде сметка, че бе наблюдавал това и преди, затова сгреши. И в миг, като в прозрение Зерд видя как мечът му минава през меча на Учителя и в същия миг го изби от ръката му. Чак тогава разбра, че всъщност не е ис- кал да го убие, защото ако беше опитал, щеше да е успял. До- като смъртта се домогваше до душата му, той я беше надвил. Учителят по победа стоеше пред него победен.
–Ти ме надви! – казваше той.
–Защото това беше последната ми битка.
–За истинския воин всяка битка е последна. Сега какво?
–Сега ще ми служиш. Сега ще се изселим с теб в града, ще намериш там способни хора, ще ги обучиш и ще подготвим
стях сигурна свита за принца, защото той ще се върне, и ще стане крал.
Три месеца по-късно при реформата на армията, която Авелог предприе веднага с поемането на властта, той назначи приятеля си за пръв помощник на главния военоначалник, който по-късно беше арестуван за измяна и тогава Зерд зае мястото му. Учителят-воин никога не го напусна. Във войната срещу дринзите беше основен стратег, а по време на единстве- ната битка в нея водеше отряда, наречен “Черното острие”, заради факта, че се врязваше в частите на противника и ги раз- пръскваше, колейки наред.
Дринзите бяха силен народ, който всички смятаха за див. А дивотията им се състоеше в това, че почти не се занимаваха със селско стопанство и по тази причина рядко строяха много- людни градове. Не им пречеше да имат своя култура, стройно организирана държава и добре смазана военна машина. Тяхна войска участваше в почти всички войни по света. Заедно с плячката от последния сблъсък с Азон, те бяха получили и пленения в битка крал Нивакол, когото изтъргуваха с лорд Круптик срещу трона.
Когато научи за придвижването на войсковите части на дринзите към границата на страната, Зерд отиде в кабинета на краля, за да присъства на най-странното заседание. Авелог отпрати всички съветници и щом останаха само двамата, със- редоточено го заразглежда, сякаш беше непознат предмет. Из- пиваше го с погледа си и това, незнайно защо, му напомни съ- ня за битката със смъртта. В момент дори получи видение, че пред него не беше добре познатият приятел от детството, дори не беше и човек, а някакво висше същество с очи на орел. Но бързо се опомни и върна в съзнанието си реалността, в която стоеше като подчинен пред всевластния крал, който тихо, с непознат нисък глас му говореше: “На тебе оставям задълже- нието и правото да подготвиш и спечелиш тази война. Правя те военновременен главнокомандващ с всички отговорности и пълномощия. Аз ще следя действията ти отвисоко и ще давам нареждания само лично на теб. Свободен си да започваш.”
Решението на Авелог да повери защитата на страната из- цяло на новия военоначалник, да го назначи за главнокоман- дващ, не бе съобразено с мнението на велможите и те не го одобряваха. Но истината беше, че срещу многократно по-си- лен противник бе способен да се изправи само този, който не разчита на силата. В Азон това можеше да е един, единствен човек.
Когато излезе от кабинета на краля, Зерд сякаш вече го бе забравил. Беше се влял във войната с цялата и безжалостност и всеобхватност. Ангажира в подготовката всички годни да ра- ботят за нея. Мобилизира боеспособните мъже от мирното на- селение. Вместо да се заеме с обучението им за бойни дейст- вия, той ги изпрати до границата със задачата да опразнят от хора, животни и храни селата на три дни път от планините и да изведат населението на временни лагери. Това определено щеше да попречи на ефективното разузнаване, но Авелог бе отвърнал на опасенията му с усмивка: “Не се притеснявай, действията ти са правилни и ще научаваш своевременно всич- ко за движението на врага. Аз ще ти докладвам.”
За Зерд, макар вече военоначалник, любимото занимание оставаше играта му със смъртта. Той лично отиде да предаде на дринзите желанието на краля на Азон за мир, при каквито и да било условия. И пак лично водеше кавалерията, която преди следващото зазоряване се вряза в командната част на празну- валата цяла нощ безкръвна победа противникова армия. За- държа там отряда си до последния и дори след последния мо- мент, в който можеше да се измъкне, като по този начин раз- реши на врага да мобилизира сили за преследването му. Нито един от онези, които тръгнаха да го гонят не се завърна, а на- шествениците много трудно и чак след два дни успяха да възс- тановят организацията си и да потеглят към неизвестното през пустошта. По пътя си не видяха нито човек, нито животно, само орлите се виеха високо над тях. И така, като стигнаха до планината, където строена в боен ред ги чакаше малобройната азонска армия за неминуемото си поражение.
Зерд беше пуснал в открит бой само редовната войска, за- това численото превъзходство на противника още в началото огъна редиците. Тогава отнякъде изскочи отрядът “Черното ос- трие” и с мигновено врязване в пробойната възстанови реда, като изолира миналите оттатък фронта вражески войници и ги изкла до крак. Повтаряше се безброй пъти – точно, като по часовник. Водачът му, като че ли знаеше къде ще надделее врагът и те бяха там, още преди това да се случи. Вклиняваха се като стрела в противника, обръщаха се в противоположни посоки и докато едната редица възстановяваше разрушения фронт, другата подлагаше на сеч изолираните вражески бойци. В центъра на отряда оставаше един-единствен войник, който почти не се биеше, а само се взираше в небето и в реещите се там орли.
Азонската войска не можеше да издържи дълго на свире- пите атаки. В един момент тя отстъпи в гората и дринзите, ко- ито я последваха вместо в битка, попаднаха в пожар. Опитаха се да се върнат назад, но там всеки, който излизаше, срещаше летяща в галоп кавалерия със сеещи смърт дълги мечове. Мно- го кръв попи земята, докато и кавалерията се оттегли към де- филето на Ебра.
В редовете на дринзите вече нямаше нито организация, нито свежи сили. Бе останал само гневът и много живи войни- ци. Всички отряди, начело с конницата се впуснаха да гонят разгромената войска в прохода. В най-тесния участък, където скалите бяха съвсем отвесни, азонци изоставиха конете си и изчезнаха без следа. Тогава отвсякъде зазвучаха свирки, рого- ве, гърмежи. По пътя се затъркаляха горящи топки, а пред тях бягаха уплашени от огъня мечки, глигани, планински лъвове и вълци.
Колкото и добре да бяха обучени азонските и дринзските коне, нямаше как да издържат такава гледка. Обърнати в бяг назад, подплашените животни убиха повече хора, отколкото предшестващата битка. Оцелелите, които успяха да се върнат

до изхода, видяха, че обозите горят, не се мяркаше нито един от командирите им.
Срещу Азон вече нямаше армия. Имаше многобройни, разпръснати, въоръжени хора, които Зерд заповяда да изколят. Впоследствие той беше жестоко обвиняван затова, но тогава каза: “Всеки, дошъл от Дринзия, за да убива, трябва да застане пред личния си избор – или да умре, или да напусне страната. Казах и повтарям – пленници да няма!” По-късно, когато вър- наха по селата евакуираните, той промени заповедта си и им разреши да използват като роб всеки заловен дринзец, докато успее да откупи с труд свободата си. Това продължи до края на военното присъствие в района.
Мразя войните. Мразя миризмата на желязо и кръв, при- дружена с виковете на витаещата, сляпа смърт. Във войната не печели никоя от страните, победител има, но загубили са всич- ки. Това прави и тази човешка гадост безсмислена. Но в онази война все пак имаше скрит смисъл, който аз бях осъзнал пред- варително. Затова я приех и участвах в нея. Тя, освен че уби желанието ми да ръководя със сила човешките съдби, ми пока- за и една моя очевидна грешка:
Няма управление без власт. Няма власт без победа. Власт- та може да ти принадлежи по право и недвусмислено, да го заявиш по безпрекословен начин, но окончателното и устано- вяване е след като се изправиш срещу всичките си явни враго- ве и ги унищожиш. Остава въпросът дали искаш тази власт и дали тя би могла да ти донесе друго, освен нови битки, макар и победни.