Принцът

Някога, вероятно преди стотици години, бях принц. Не си спомням точно кога, трудно възстановявам дори езика, на кой- то говорех, но събитията, образите и впечатленията са все още ясни в паметта ми и са изпълнени с цялата достоверност и пълноцветност на съдбовни преживявания, които времето не може да заличи. Всичко случило се с мен тогава е толкова не- вероятно и красиво, че с удоволствие ще ви го разкажа. И вяр- вам, че дори да няма друг преминал през подобни изпитания, то все някой някога ще се реши да изкачи стълбицата към ис- тината. И нека тогава той знае, че друг вече го е правил. А ако има жив човек, който да познае нещо свое в разказа ми, нека намери начин да ми се обади, защото братята по съдба във всички времена са сродни души и си заслужава да ги има, и да се познават.
В ония далечни години живеех в дворец с безгрижието на единствен кралски син. Колкото и да изглежда привлекателно това за едно дете, непознаващо нищо друго освен подреденото дворцово битие, такъв живот не беше за завиждане. Като ма- лък не усещах ограниченията на етикета: имах родители, които рядко ми показваха колко ме обичат и никога не го правеха пред подчинените си, но пък виждах – очите им светваха, още щом ме видеха. Отношението им за мен беше нормално, защо- то тогава друго не познавах.
Имах си дойка, с която си играехме на гоненица, което значеше, че аз все бягах, а тя все ме гонеше из двореца. От гледна точка на сегашните игри, правилата бяха почти същите: преструвах се на разсеян или на заспал, докато видех свободна правата линия от мен до вратата. Тогава се превръщах в стрела и хуквах без предупреждение. Никой от случайно срещнатите хора в коридорите и залите нямаше правото да ме докосва и докато бягах, колкото можех, всички се отдръпваха от пътя ми с поклон. За да няма катастрофи аз крещях по-силно от дойка- та ми, а усещането да се носиш направо и да виждаш как пътя пред теб се отваря е върховно. Играта свършваше пред някоя заключена порта в тишина, защото до там не стигаха силите за викане и на двама ни. Правилата не се промениха, дори когато в играта се включиха и другите ми прислужници – трима не бягат по-бързо от един, повярвайте ми!
Имах си и приятели. Един коняр, който се усмихваше едва-едва под мустак и сина му, който по-късно дойде да жи- вее при баща си. До тях стигах, ако крайната порта в играта на гоненица не бе залостена. Също един млад дебел готвач, при когото имаше много скришни места и който никога не си признаваше, че ме е виждал, ако ме намереха там. Аз пък ви- наги го издавах, защото за мен отричането му беше предателс- тво. И най-възрастният от охраната, който много смешно се изпъваше, когато някой минаваше покрай него, но пък знаеше много интересни истории и много дълго и увлекателно ги раз- казваше.
Първият ми истински сблъсък с дворцовия етикет беше, когато най-после успяха да ме убедят, че животът тук има пра- вила и това, което правя, не е редно. Тогава тропнах с крак и заявих пред всички, отговорни за възпитанието ми, че аз съм принц, и като такъв имам право да издавам закони, и в момен- та издавам устен закон, който гласи, че мога да виждам и да говоря с приятелите си, когато поискам. Ще повярвате ли, това проработи? Но прекрати играта на гоненица.
Забавленията свършиха с началото на задълженията ми. Първото от тях беше най-тягостно – да се показвам и да изг- леждам великолепно. Красиви дрехи с най-различни украше- ния и кралски атрибути, шити през седмицата – и всеки ден различни. Стегната изправена походка, повдигната брадичка и широко отворени очи, пестеливи и плавни движения. Тихо и ниско, но ясно говорене и в никакъв случай усмивка, което много скоро също отмених с устен закон. Тогава намразих ог-ледалото и дворянските развлечения – превърнати в ежедневие и винаги с график те губят своето очарование. Нещата, за кои- то обикновеният човек мечтае, за принца са тегоба, защото първото му и вечно задължение е да бъде мечтата на всички останали хора.
Не ми омръзна само ездата, тя повтаряше почти изцяло предишната игра на гоненица. Ако намерех отворен изход от парка, виждах много и съвсем различни от ежедневието си неща, но пък нямаше при кого да отида. Така свикнах в свобо- дата си да съм сам, да се радвам на простора и дори да говоря с птиците. Слушах песента им, усещах настроенията им, знаех навиците им и дори ги разпознавах по движенията на крилата. За мен – роденият с власт, единствено полетът им символизи- раше истинската свобода, затова им се наслаждавах и им за- виждах. За тогавашните ми представи именията на баща ми с вековните гори, бистрите ручеи и стръмните, издигащи се към небето върхове, бяха огромни, а за сегашните ми – невероятно красиви. На изток се простираха необятни равнини, където заоблени гористи хълмове се редуваха със зелени низини и тук-там села, главно покрай трите големи реки в кралството. Но мене ме теглеше все към планините на запад. Имах си лю- бимо място там – високите скали в началото на дефилето на река Ебра, през което минаваше главният път, свързващ кралс- твото ни с останалия свят. Кралството се наричаше Азон, а аз бях принц Авелог.
Любимото ми място беше на почти три часа бърза конна езда от двореца, но си заслужаваше да се стигне до там, за да се потопи човек в красотата му. След крайното възвишение на планината се издигаха стъпаловидно на три ката отвесни ска- ли. Последната от тях бе най-висока и гладка като кула на ве- ликански замък. През по-ниската и част надолу се хвърляше малък поток и образуваше разнищен, шумен водопад, а в мал- ка терасовидна вдлъбнатина под самия и връх гнездяха орли. Още с първото си попадане на това място станах свидетел на първия полет на малкото им. Правеше смешни движения с крилата и постоянно се озърташе за баща си, при което губеше и височина, и скорост, и посока. Този ден, загледан в небето аз завидях на свободата му. Оттогава при всяко сутрешно бягство с коня ми отивахме там, пусках го, а аз се качвах на най- ниската от скалите. Седях с часове и гледах реенето на орела като си представях, че съм на негово място или че летим за- едно с него.

Пак от там три години по-късно видях и пристигането на деветимата носители на знанието. Баща ми ги бе събрал от различни земи по света и ги бе поканил в кралството ни, за да създадат школа и най-вече да ми бъдат учители. Бяха ме пре- дупредили, че се очаква идването им, но и да не знаех, нямаше как да не забележа такава пъстра група. Единият беше дебел, нисък, с бръсната глава и шарени дрехи, по-късно той се оказа учителят ми по история. Другият – с коса на опашка, с меч и облечен в черно, вървеше пеша и имаше вид, че е сам и не върви с другите – той беше учителят ми по военно дело. Ал- химикът бе с лилава мантия, която така и никога не видях да свали и седеше като вдървен в ниска двуколка. Йогата се люшкаше на коня си като труп, вързан за седлото с присъщата си отнесена тайнствена полуусмивка. И така – всеки с особе- ностите си и колорита си – сякаш правеха театрално представ- ление, а не пътуваха. И никаква прислуга, никакви придружи- тели, и много малко багаж.
Колкото и да беше интересна групата им, аз едва ли щях да я забележа, ако една непонятна за мен случка не бе насочи- ла вниманието ми към нея. Докато седях, както обикновено облегнат в скалния си трон, аз гледах нагоре и мислено следвах полета на орела. От много високо, почти отвесно и съвсем бавно той се спускаше към пътя, а когато съвсем наб- лижи земята, внезапно изчезна, като изтрит с гума или като разтворен във вода. Дълго се взирах в пространството, където би трябвало да бъде и не можех по никакъв начин да разбера липсата му, а в сърцето ми се надигаше усещане за катастрофа, което никога дотогава не бях изпитвал. В тази си болка забеля- зах пъстрата група на учителите, а малко по-късно видях и орелът да се рее високо над планините, но чувството на праз- нота в душата ми още дълго не отмина.
* * *
Принцовете ги учат на знания и умения, които не са за обикновените хора, но и да бяха достъпни за тях, пак щяха да им бъдат безполезни. Да имаш познания, необходими за владе- тел, не значи, че ще имаш възможност някога да управляваш, нито пък че ще успееш изобщо да приложиш в живота си нещо от тях. Освен точните науки и няколкото чужди езика, учех и разни щуротии – като магическа символика на дворянските атрибути, изкуството на подчиняване на хората, тънкостите на волеизявата, военно дело с упражнения за завладяване на про- тивниковото съзнание, царска риторика и дипломация, и още доста, предимно неприятни за едно полудете практики, необ- ходими за упражняване на властта. Дали ще станеш крал и колко дълго ще управляваш, нямаше нищо общо с образовани- ето, но какво ще бъде кралството ти и дали ще го управляваш наистина, е въпрос на познания и придобити умения. Това, обаче, не прави изучаването на теорията по-малко досадно. Само практическите занимания и демонстрациите на постиже- нията ми внасяха известно разнообразие в учебното ежедне- вие. Бяха организирани като игра – състезание, в което срещу мене можеше да се изправи всеки, който пожелае. За публика обикновено бяха няколко дворяни – безкрайно незаинтересо- вани и всичките ми учители.
Те бяха девет. Не се обръщах към тях с имената им, а с науките, които преподаваха. Учителят по история беше “Исто- рикът”, по логика и математика – “Математикът” и така – де- вет на брой. Деветият не ми преподаваше по нищо, но нямах проблем с обръщението си към него, защото изобщо не си го- ворехме. Всъщност той май нищо не правеше и с никого не говореше. В началото смятах да му сложа прякор “Мълчате- лят” – учител по мълчание. Не го направих, защото всички се отнасяха към него с особено уважение. А и самият му вид и поведение ме възпряха от подигравки по негов адрес. Беше по- тих и от дух, не можеш да разбереш кога се появява и изчезва, наблюдаваше заниманията ми неподвижен и привидно безчувствен, но често го забелязвах да се усмихва едва видимо и това го правеше съпричастен, близък. Всъщност другите го наричаха просто “Учителят” и докато ми обясняваха нещо, което не исках да разбера, се позоваваха на присъствието му. Обръщаха се към него с думите: “Нали така, Учителю?”. Той кимваше в отговор и те продължаваха обясненията си с победоносен израз, от което се подразбираше, че щом ТОЙ е кимнал, значи аз съм вече убеден.
Учителите ми не бяха нито случайни, нито слаби хора. Още не съм съвсем сигурен дали наистина бяха и хора. В го- дините, когато разбрах какво е да имаш власт, те имаха власт над мен. Можех да строявам в редица охраната и да обърна двореца с главата надолу (в отсъствието на баща ми, разбира се), без никой да посмее и дума да каже, но тях трябваше да ги слушам и безпрекословно да изпълнявам всичките им изиск- вания. А с възмъжаването ми те ставаха все по-строги, задачи- те – по-краткосрочни, успехите ми – по-очевидни, а изпитите – все по-страшни. Побърканият ми учител по военно дело един ден ме накара да се преоблека като разбойник и да предизви- кам най-прославения воин от охраната. На мен ми се стори забавна игра и приех, а когато войникът се нахвърли върху ми, без да ме познае, аз се обърнах и видях, че учителят ми е из- чезнал. Беше ме оставил да се боря за живота си с дяволски силен противник.
Друг път баща ми отиде на лов в деня, в който пристигаха височайши гости от Питерк – кралство, което е много по-голя- мо и по-силно от нашето и от благоволението му зависехме. Оказа се, уж случайно, че аз трябва да ги посрещна и развли- чам, докато се върне кралят.
Вместо да свършат, изпитите ми зачестиха, а пред перс- пективата това да ми стане ежедневие се чувствах все по- подтиснат и ограничен. Бях вече младеж, зрял кралски син. Не можех да бягам и да се крия, не беше редно, не ми приличаше. А мисълта, че макар и облечен във власт не можех да правя това, което поискам (само защото не бе прието), направо ме вбесяваше. Това ме подтикна един ден, когато бях останал сам в залата за обучение, да се отпусна и да извикам: “Имам си учители по всичко, което трябва на другите, нямам си учител за това, което ми трябва на мен. Искам да се науча да бъда ис- тински свободен!”
Тогава чух зад себе си тих, ясен глас:
–Каква част от свободата искаш, принце и доколко си го- тов да я приемеш?
Зад мен стоеше, появил се като че ли от нищото, Учителят
иза пръв път ми говореше.
–Искам свобода като на орлите! – казах му аз. – Искам да мога да литна, да се рея в простора, да решавам сам къде да ида и какво да правя.
–Сигурен ли си, че за да я имаш си готов да се откажеш от досегашния си живот?
–Сегашният ми живот не е нищо, освен една оградена със стена пътека към смъртта. Зная много добре, че това, което имам, е мечтата на всеки човек, но то не значи нищо за мен, защото не е моята мечта. Аз искам истинската власт и отго- ворност за собствения си живот, а заедно с това и пълната си свобода.
–Тогава да тръгваме!
–Къде?
–Как къде – при орлите, където ще се учиш на свободата
им.
–Значи ти си учителят ми по свобода? – размечтах се аз.
–Щом ти го казваш, нека бъде така!
И напуснахме двореца.
Докато яздехме, опитах да науча нещо за него, за живота му и за това, което знае. Учителят ми говореше кротко разни, може би поучителни неща, които почти не разбирах.
Водеше той и явно добре знаеше къде да ме заведе. Оти- дохме право на любимото ми място – скалата на орлите. Кол- кото и пъти да бях гледал нагоре не бях забелязвал тесния проход, по който се качихме до върха. Седнахме там и загле- дахме полета на най-волните птици на света.
Минаха часове, дойде нощта. Учителят ме загърна с на- метката си, но ми забрани да спя. Все пак съм задрямал, защо- то следващият ми спомен е зората и той с гръб към мен да чака слънцето да изгрее. Станах и аз.
–Ти гледаш от много време орлите – каза ми, без да се обръща.
–Да – отвърнах.
–Познаваш ли всяко движение на крилата им, на тялото им, дори играта на перата им с вятъра ?
–Всичко познавам – казах, все едно, че и аз съм орел.
–Тогава разтвори криле!
Аз разтворих ръцете си като криле. Учителят за пръв път изкрещя:
–Това не са криле, а ръце! Казах ти да разтвориш КРИЛЕ. За да летиш като орел, трябва не да се чувстваш орел, не да се мислиш за орел или да мечтаеш да си орел. Бъди орел! Разтво- ри криле и ги размахай!
Онемял от изненада, изведнъж почувствах, че всяко пом- ръдване на ръката ми прави вятър, достатъчно силен, за да превие тревата около мен. Все пак това, което виждах, бяха ръцете ми, но като че ли за тях се бе прикачило нещо като твърда част от въздуха и образуваше орлови криле.
–Така е добре – каза Учителят. – Сега скачай!
Дори направих крачка под въздействието на заповедни- ческия му тон, но спрях.
–Не знам дали ще мога – казах. – Страх ме е.
–Страхът е завесата, която крие истината и пречи на хо- рата да осъзнаят действителните си възможности. Но сега ти не си човек. Ти си орел. Скачай след мен!
И той скочи напред и леко нагоре, като едновременно с това разпери КРИЛА и се понесе с изящество в простора. Това не можеше да бъде истина, беше някакво висше вълшебство.
Направи полукръг и елегантно, без да маха с криле набра ви- сочина, застана почти неподвижно над мене и каза:
– Това е твоя единствен миг. Сега можеш да скочиш.
И аз скочих. Понесох се надолу в пропастта с шеметната скорост на свободното падане. Бях си въобразил, че Учителят ще ми помогне, ще се спусне под мен, ще ме прихване и ще ме остави да се насладя на полета с неговите криле. Един мигно- вен поглед нагоре ми даде да разбера, че ако не успея отново да втвърдя въздуха около ръцете си, ще умра. Целият ми жи- вот се събра и проясни. В този миг на трезвост и без да мисля, изпълних препоръката: “Аз съм орел и имам криле!” – и усе- тих падането ми да се превръща в пикиране, пикирането – в планиране, докато започнах бавно и тържествено да се изди- гам.
Никога не бих забравил усещането си в този миг. Имах чувството, че бях паднал, бях умрял и вече съм в рая – толкова красив и привлекателен ми се стори светът.
Няма да описвам първия си полет – това не може да се опише с думи. Плуваш в красота, дишаш светлина, виждаш живота, усещаш с тялото си свободата.
Чак следобед кацнах на скалата, където усмихнат ме очак- ваше Учителят. Каза ми да отивам в двореца, защото там от- давна ме чакали. Попитах го, няма ли да дойде с мен, а той ми отвърна, че работата му е приключена, че щом веднъж съм вкусил летенето и чувството за свобода, то ще остане в мен като изкушение през всичките ми животи напред. И вече нико- га не ще мога да го забравя или изоставя. Каза ми още, че съм най-добрият и най-възприемчивият ученик, който е имал. За него било истинско удоволствие да прекарва времето си с мен. Възгордял се от ласкателството му го попитах, много ли уче- ници е обучавал преди мен. Отвърна ми, че съм му първият и вероятно ще остана единствен, което не пречело да съм му любимият. След което се изпари във въздуха като разпръсква- ща се мъгла и остави след себе си смях и самота.
Върнах се в двореца по здрач, щастлив и превъзбуден, не- хаещ за уплахата на всички от отсъствието ми. Реших да раз- питам за учителя по свобода. Никой не разбра за кого говоря, сякаш не бе съществувал. Тогава си помислих, че е възможно дори само аз да съм го виждал, но това не ме натъжи и не отне радостта от първия ми полет.
* * *
Да решиш, че си длъжен да правиш нещо определено, е равносилно на факта, да се приравниш с измислена личност, командвана от разум, който не контролираш. Разумът си е твой и ти му се подчиняваш, но с нежелание, защото сърцето ти, което е истинското ти аз, непрекъснато се противи. Ако едно царство се раздели на две и половинките му се изправят една срещу друга, няма никакво значение коя ще надделее – кралст- вото отслабва и скоро се намира нов господар, който да го уп- равлява.
Ако друг те задължава да правиш нещо и ти се съгласиш с него, отдаваш му правото да те контролира и го намразваш за цял живот. И тъй като всичко, което вършиш впоследствие не излиза от сърцето ти и резултатът от дейността ти е плачевен. Това те кара да намразиш и себе си, започваш да се съмняваш в способностите си, превръщаш се в роб на чужди желания или просто на случайността – безволев войник, който изглежда страшен и силен, но същността му е да се подчинява на всеки по-страшен и по-силен от него.
Ако обаче твоите задължения просто се подразбират от само себе си и ти ТРЯБВА да вършиш куп определени неща, не защото ти или някой друг те кара да ги правиш, а защото си роден принц... А принц ТРЯБВА да има, а няма друг принц освен теб и никой друг не би могъл да бъде или да играе роля- та на първороден кралски син. Тогава душата ти е изправена срещу целия свят и ако не искаш да го напуснеш, по-добре скрий сърцето си.
Баща ми замина на поредната, безсмислена за тогавашни- те ми представи война и аз наравно с майка ми – кралицата – трябваше да поема представителните функции в държавата. Бях непълнолетен и не участвах в управлението, но това не правеше задълженията ми по-малко тягостни. Не е много при- ятно да присъстваш неизменно на всяко важно събитие в дво- реца, а събитията там са винаги важни. Подбираш думите, контролираш жестовете си, изглеждаш винаги бодър и в цве- тущо здраве, дори си измисляш капризи, които и за теб са до- садни. Още по-подтискащо е всичко това за човек, вкусил пъл- ната свобода на полета си.
Летял бях само веднъж. Въпреки че ходих и след това на скалата на орлите, не посмях да скоча в пропастта. Правех всичко както в деня, когато бяхме там с Учителя – гледах ор- лите, седях с часове, ставах и разпервах ръце, размахвах ги като криле, но въздухът около тях си оставаше ефирен и беше очевидно, че дори да скоча в пропастта, щях да долетя само до ада. Споменът от първия ми полет почти беше изместен от спомена за стоенето на върха на скалата и глупавото размахва- не на ръце. В мен започна да избуява мисълта, че всичко е би- ло само хубав сън, а аз съм един фантазьор, чиито измислици са достатъчно реални, за да бъдат наречени халюцинации. И всеки следващ път си тръгвах от планината все по-отчаян от идиотския живот на пленник на земята и на съдбата, който явно ми предстоеше и занапред. Така първият полет остави сърцето ми в небето – при орлите, докато това, което се при- бираше в двореца беше намръщено и недоволно (най-вече от себе си) подобие на престолонаследник. Затова при всяко сли- зане от скалата си обещавах, че следващия път ще скоча, дори да е, за да се убия. Накрая спрях да ходя там, затворих се в покоите и в себе си.
Дойде времето, когато усетих на гърба си ударите на съдбата. Интригите бяха заплели паяжината си още със зами- наването на краля, но обвит в пашкула на младежките си же- лания и недоволство, не бях забелязал колко сериозна е запла- хата. Една сутрин без никакво предупреждение дворецът се изпълни с мълвата за смъртта на баща ми. Не беше дошъл нито вестоносец, нито имаше от някъде потвърждение, но самата идея за кралство без крал вече клатеше устоите на родовата власт.
Положението ми на престолонаследник (без никаква ми- лост и подготовка) ме изправи между двата, домогващи се до управлението на държавата, клона на дворянството. От една страна, зад гърба на майка ми – кралицата – застанаха минис- търът на финансите и главата на църквата. От другата бяха регентът, подкрепен от министъра на земеделието и от воено- началника на останалата в страната ни армия. За групата зад майка ми беше изгодно кралят да е жив – тогава по закон те го представляваха, докато се върне. За лорд-регентът смъртта на баща ми означаваше, че ще управлява страната до пълнолетие- то ми, а може би и след това. А на мене ми се струваше, че най-доброто е просто да умра и да се изтрия от тази бъркотия. Освен другото започнах да усещам как, въпреки че бях непъл- нолетен, народът чакаше и моята дума. Ако кажех, което спо- ред мен беше правилно – че кралят е жив, докато не се докаже смъртта му, дворяните навярно щяха да ме обявят за незрял и можеше да се стигне до гражданска война или до преврат. А без подкрепата на войската, майка ми нямаше шанс за успех, дори шанс за оцеляване. Вероятно щеше да бъде екзекутирана.
Ако помогнех да обявят краля за мъртъв, последствията се очертаваха почти същите, но без война. Тогава смъртта на майка ми сигурно щеше да бъде заменена с доживотно изгна- ние. Но съществуваше и друга опасност – лорд-регентът има- ше син, който при евентуалната ми смърт, заради някакви зап- летени роднински връзки, ставаше възможен престолонас- ледник. При това положение аз едва ли щях да доживея до пълнолетие, защото жаждата за власт никога не е зачитала за ценност човешкия живот. А убийството ми щеше да направи неизбежна и гражданската война, като така щеше да обрече на гибел баща ми, ако все още бе жив.
В момента звучи като разсъждение, но тогава за мен бе злокобен кошмар, който сриваше представите ми за живота из основи. Бъдещето ми, това, на което бях учен, всичко, за което се бях готвил, се разлетя като перушина на вятъра и изчезна от реалността подобно на осъзнат мираж. Изчезна самият ми жи- вот.
“По-добре да те няма тук! – бе казала майка ми. – Трябва да измислим къде да се скриеш, за да се спасиш.” Тя беше пра- ва, разбира се, но аз не знаех къде да отида, не исках да се крия, не исках изобщо да живея, а просто да изчезна. И дойде денят, в който ми се наложи да гонаправя.
Една сутрин кралицата влезе в стаята ми със сина на коня- ря, с когото си бях играл още от малък и ми каза, че знае от сигурен източник, че вечерта ще се опитат да ме убият. Затова беше довела младежа като мой най-доверен човек да ме изведе от двореца и да ми помогне да се скрия, докато нещата се по- успокоят.
Направихме, каквото трябваше. Привечер излязохме от двореца преоблечени, но когато подминахме последната стра- жа, аз върнах приятеля си. Обясних му, че знам къде да отида, че сам ще разбера кога мога да се върна. Той явно не ми по- вярва, но и не настоя да ме придружи. Така в деня на кулмина- цията на отчаянието си, под властта на абсолютната безперс- пективност, аз стоях на скалата на орлите, решен по изгрев да приключа с ужаса на живота си в последен полет към пропаст- та.
Тази сутрин времето течеше по-бавно. От зората до пър- вите слънчеви лъчи измина цяла вечност, в която една по една пред мен се изправиха всяка моя мечта, всяка надежда и пред- ставите ми за бъдещо щастие. После всички те последователно отлетяха в небитието преди мен. Изгревът изгори и последните ми мисли и когато червеното на слънцето заблестя в злато, аз с доволството на осъществено решение се засилих към края си. Не скочих надолу, а към хоризонта, изпълнен с величие разт- ворих ръце. Първата ми мисъл успя да пробие опиянението ми; усетих, че колкото и бавно да тече времето тази сутрин, все пак трябваше отдавна да съм вече долу върху сипеите и че свиренето на вятъра в ушите ми не е падане, а полет. Носех се в простора върху крилата на изначалната власт над истината и смъртта. И тогава в прераждането на абсолютната си свобода, изгубил намерението си някога пак да се върна към земния си живот, аз се обърнах към небесата и извиках с все сила: “Бла- годаря ти, Учителю, че ме научи на това, което мога, за което цял живот съм мечтал! И ме остави сам да го направя, като само ми го показа преди време!” И чух отговор, като чужд глас в мислите си: “Да имаш свободата не означава само да я вку- сиш, но и да я присвоиш. Трябваше сам да постигнеш това, което искаш и знаеш, че можеш, за да не се усъмниш никога повече, че то е реалност, а осъществяването му е в твоята власт и възможности. Лети!”