Не си мечтай, че си!
Усети се такъв,
влез в живота му и бъди...

ОРЕЛЪТ

Още от първото напускане на гнездото орелът бива учен как да наблюдава. Без да обръща внимание на полета, трябва да забележи и да запомни всичко под себе си и така да го превърне в свое познание. Това, което съществува около него, не са мислите или впечатленията му, а самата реалност. Точно такава орелът я вижда в подробности и в цялост.

Не се постига лесно. Отначало в полета, си толкова замаян от движението, че си по-впечатлен от факта, че летиш. Унесен си от вятъра, скоростта, височината и не те вълнува света около теб. Но оставен на воля да се насладиш на небето, скоро разбираш, че наближава времето, когато сам ще си осигуряваш храната. Още първият гладен ден ти подсказва, че ти предстои дълго да усвояваш знания и да усъвършенстваш умения, които всъщност са ти вродени. Да се научиш да наблюдаваш, да виждаш всичко, сякаш си едновременно навсякъде, е само началото, а зоркият ти поглед, заякналите криле и скоростта, с която се спускаш, няма да ти помогнат да се справиш с ловуването. Без опита на родителите ти ще продължиш да летиш гладен.

Ловът от въздуха е наука. Усвояването ѝ започва с възпитанието в безпристрастност. Трябва да успееш да забравиш и глада, и желанието да се спуснеш върху първото животно, което видиш да се движи по земята. Трябва да забавиш атаката си, докато обхванеш в развитие цялата ситуация, а когато вече си взел решението да я проведеш, да го скриеш дълбоко в себе си, да се престориш, че се рееш за удоволствие и спокойно да подминеш набелязаната цел. Ако си я наблюдавал достатъчно добре, без да си влагал собственото си желание в поведението ѝ, пътищата ви неизменно ще се пресекат в единствения най-подходящ момент. Няма да те види, защото сянката ти ще бъде зад нея. Няма да почувства напрежението ти, защото ти си го скрил дори от себе си. Няма да усети жегата на погледа ти, тъй като се спускаш откъм слънцето, няма да предугади смъртта си, защото в себе си не носиш заплахата – за теб тя не е враг. Орлите нямат врагове – те не воюват, просто си взимат своето. А тяхно е всичко, което виждат и те решават кое и кога да вземат.

Жертвата разбира, че е станала храна, когато това вече е факт. Небето над нея в миг потъмнява със силата на внезапната ѝ, непредизвестена смърт. Раздираща болка в гърба, загуба на твърда земя под краката, стремглаво издигане към висините, съчетано с невероятно виждане на цялата околност, на целия свят, който съдържа спомени и чувства от досегашен живот. И едно пълно осъзнаване на предопределението да влее своите младост и сила в мощта на крилете, които я носят – това е нейната вече известна и почти приета съдба. И като че ли не тя, а някой друг крещи и рита в желанието си да се освободи, за да продължи както досега дните си, да достигне зрелостта на чувствата си, докато гони мечтите си. Вместо това в съзнанието ѝ се налага едно ново усещане на пълно знание на абсолютно всичко, дори на собствения ѝ край, там горе на скалистия връх.

Ловуването е умение, което можеш да придобиеш с гледане, опити и грешки. Неуспехите ти започват от мига, когато усетиш, че си останал сам. Щом крилата ти заякнат и летенето стане естественото ти състояние, родителите ти тържествено се оттеглят от задължението да споделят храната си с теб и така те изправят пред изпитанието сам да решаваш живота си. Тогава започваш да разбираш, че успехът няма нищо общо нито с навиците ти, нито с изводите, до които си стигнал под тяхно ръководство.

Първият ти сериозен конфликт е с убеждението, че непременно трябва бързо да си уловиш храна и че знаеш как да го направиш. Няма да успееш преди да разбереш, че правилата и всичко научено досега са само пример за възможни решения, които са неадекватни преди да са станали твои лични, приложени в конкретни ситуации. Докато се рееш с чувство на величие, единственият неоспорим факт е гладът. Още щом започнеш атаката, жертвата ти я усеща и бързо се скрива, а ти продължаваш да се рееш в простора все толкова велик и още по-гладен. И това се повтаря безброй пъти, докато накрая избистриш мислите си дотам, че да ги скриеш, да забравиш дори нуждите си и да летиш едва ли не за удоволствие. Тогава неизбежно идва моментът, в който погледът ти, пътят ти и движението на плячката долу се пресичат в предварително видяна точка от пространство и време. И още преди да се спуснеш, ти разбираш, че вече си осъществил първия си самостоятелен лов и завинаги си се простил с детството, илюзиите и несигурността си. Ти си роден орел, небето и земята са в твоята власт, полетът е естественото ти състояние, а силата и свободата са същността ти.

Ловуването е умение, ловът е виждане. Орлите си осигуряват дневната храна за не повече от петнайсет минути. А големите скални орли, които гнездят по високите планини и могат да носят в ноктите си животно по-тежко от тях самите, не губят за прехраната си повече от час на седмица. През останалото време в полет те наблюдават местностите, животните с техните навици и пресмятат възможностите си да ги уловят. Така те постепенно възприемат последователностите и зависимостите в света, като съставят от всичко това едно тяхно пълно познание. Виждането и знанието им за всичко около тях е втората им същност и е основа на науката им за лова, а първата стъпка в усвояването и в ползването ѝ е осъзнаването, че всичко, което те виждат, усещат и дори само подозират, заедно с конкретните подробности в цялост – е тяхно притежание и в тяхна власт.

Младият скален орел Вралеч беше предопределен от нещото, което не му принадлежеше и не беше в негова власт, да бъде водач и учител. Малко след първия си свободен полет и първите ловни успехи той схвана, че усвояването на практическите знания, които родителите му предаваха, е само началото. В тях съществуваха празноти за допълване и се нуждаеха от дооформяне. След третия си самостоятелен улов той откри, че няма нужда от често и много ядене и така започна да развива познанието за храната на орлите и за самата им сила. Един от изводите му бе, че колкото по-безпристрастно гледа на себе си, толкова по-пълно той възприема заобикалящия го свят, слива се с него и по този начин го поставя в свое владение. Ако успееш да усетиш всичко като част от себе си, ти получаваш и управлението му. Възприемеш ли животното, което видиш като част от себе си, ти вземаш от силата му и то вече ти принадлежи. По този начин ти можеш да приобщиш към себе си всички животни, които виждаш, дори те да са прекалено големи и да не стават за храна на орел. А като вземаш от силата им, ти намаляваш нуждата си от ядене и много по-рядко огладняваш. Баща му бе обяснил, че орелът по-често ловува от страх за глад в бъдеще, отколкото заради нужда от храна в момента. С по-честото хранене той трупа енергия и запаси, за да има резерв. А ако припознае всяко животно като бъдеща своя плячка, губи страха си и се задоволява само с необходимото да преживее до следващия лов. Беше смислено, добре подредено твърдение, но Вралеч скоро разбра, че и то съвсем не е така. Започна да взима по своя си начин силата на гори, на планини, дори и на хора, а нито едно от тези неща не даваха увереност за бъдещата наличност на храна.

Дълго беше опитвал как най-добре да го прави и вече успяваше. Бавно обгръщаше света под себе си с погледа на орел, докато го поемеше целия в себе си. Тогава усещаше, че всяко нещо, което вижда с всяка негова характеристика, с цялото му натрупано минало, с всяко възможно бъдещо действие, всъщност не съществува извън неговия свят, неговото познание и извън самия него. Така то губеше самостоятелността си и му предаваше силата си.

С течение на време Вралеч научи, че най-лесно и най-много се взема от хората. Тогава му стана навик да лети над местата, където те се събираха и работеха. Наблюдаваше ги и ги попиваше в своето виждане на безпристрастна истина и така ставаше собственик на част от тяхната сила. Той вече бе започнал да става владетел на свят, който включваше и хората, без сам да знае как. Много по-късно, когато срещна първия летящ човек, той му обясни, че с полета си над тях е завладял идеята им за абсолютната свобода. А това е основната тайна част от душата им, която те самите нито познават, нито пък управляват, затова лесно провъзгласяват орела за неин символ и така му я подаряват.

Вралеч изпитваше огромно удоволствие да лети по-дълго, да ловува кратко и да яде по-малко, а едновременно с това да става все по-могъщ и все по-всевластен. Ту се рееше високо в небесата, ту минаваше ниско с триумфално величие, като наблюдаваше и попиваше всичко в съзнанието си. Това му даваше очевидна мощ и свобода като едновременно намаляваше и задълженията му. Но осъзнатото и затвърдено умение за поемане на чуждата сила се обърна срещу него точно в момента, когато вече го беше усвоил със сигурност и го бе приел за свое лично постижение и притежание.

Усещането му беше същото като на неговите набелязани жертви, когато върху им се спуснеше сянката на внезапната им смърт. Случи му се докато летеше ниско над път, по който се движеше странна група от хора. Бяха девет човека с напълно различно поведение, телосложения, дрехи и прически. При цялото му познание за всичко, което се случваше около него, той не можеше да види онова, което би ги свързвало. Те просто не би трябвало да пътуват заедно.

Вралеч полетя ниско над тях, за да ги разгледа и така да поеме част от силата им. Вече го правеше лесно. Гледаше всяко нещо, без да си представя евентуални негови качества и без да предполага никакво негово определено бъдещо действие. Той само поглъщаше видяното в познанието си за реалността. Наблюдаваше го, докато то загубеше способността си да го изненадва и да му въздейства. Включваше го в познатия свят на абсолютната свобода, на който той беше и символ, и владетел. А всяко ново и досега несрещано нещо само увеличаваше и обогатяваше този негов свят.

Тогава орелът направи същото. Но от странната група го погледнаха очи, които го изненадаха. Висок човек с дълга, бяла брада и също такава коса, облечен в проста сива дреха, която приличаше по-скоро на наметка, го погледна с израз на всеобхватно знание, невероятен покой и абсолютна, неприсъща дори и за орлите свобода. В този момент Вралеч изведнъж разбра, че самият той заедно с цялата си мощ, безпристрастност и сила, с всичките си познания за реалността, с безпределната си свобода, всъщност е само част от света, от познанието и свободата на този човек, и с това изцяло му принадлежи. Както беше черпил сила от заобикалящото го и я бе превръщал в своя собствена, така сега я отдаде цялата на него само за миг. И може би щеше да падне, да умре, ако човекът с поглед на одобрение не беше го изпратил високо в небето да се рее почти безплътен и напълно объркан. Нямаше го вече могъществото му, самостоятелността и волността му. От орела в него не бе останало нищо освен крила, очи и нокти. И глад, който трябваше да бъде обслужван с тях. И чувство за чест. И спомен за умения. И заучени правила, които го спряха да се впусне веднага в безсмисления лов на безсилието си. И безмилостната мисъл за обреченост. Какво ще прави сега? Какъв ще бъде? Не беше ли това всъщност неговият край? И глас, който чува в главата си и очевидно е на човека, в чийто свят съществува: “Не е краят ти, а началото. Ти ще бъдеш това, за което по рождение си предопределен – символ, водач и учител. Но няма да учиш орли, а хора.”

... себе си!

ОРАКУЛЪТ

Нямам какво да кажа за себе си, освен че познавам света. Познавам го изцяло в подробности, защото аз съм го правил. Може  дори да се каже. че съм го измислил, но това никой няма да приеме сериозно, затова нека да не е истина. И хората  съм направил такива, каквито ми харесват. А те ми харесват много, дори са ми любимци, защото и аз съм човек. Познавам ги като общност, защото са мои и всеки от тях е като мен. И понеже ги обичам, всичко което съм постигнал като знания, умения и съвършенство го давам на тях. Не мога да се похваля, че получавам нещо в замяна, но ми стига присъствието им в живота ми и около мен. Може  да са незрели и неблагодарни, но са ми деца. И като такива често изявяват безсмислени прищевки, включително към мен, които аз в играта си на живот изпълнявам. В такъв случай измислям кой да СЪМ.
В действителност аз НЕ СЪМ. АЗ ПРАВЯ.
Как ПРАВЯ? Както може да ПРАВИ  всеки, който НЕ Е. Насочва  вниманието си към нещо от живота, света или хората и оглежда подредбата му. Събужда се в стая, оглежда интериора – картини, килими, мебели. Струва  му се мрачно. В този момент слънцето излиза от облак и се забелязват допълнителни прозорци, които разпръскват светлината по бели стени, сякаш самите те светят. Но  по-тъмно беше по-добре – сумракът предразполага   към  спокойна   почивка.  Тогава   слънцето  се скрива отново  и оставя  след себе си търсеното  впечатление. Ами ако по небето няма облаци? Забелязва плътни завеси, с които могат да се закрият прозорците. Така стаята е готова, направена. Преминава към пребиваването си в нея. Ще бъде приятно отпускане, защото  навън го чака напрежение, хора и задължения. После ще премине към правенето на цялата къща и на градината. След това ще направи и предисторията или как е попаднал тук. Ще уточни задълженията си и с тях смисъла на присъствието си там. И така докъдето стигне. Който Е – вижда и разбира, който НЕ Е – ПРАВИ.
Какво ПРАВЯ?  Реалност. Много смешно, че нали реалността  съществува! Приемам, че е вярно,  и се признавам за луд. Луд съм, разбира се, че се опитвам да описвам неща, които могат да се видят и усетят, но в никакъв случай и да бъдат обяснени. Но  не ме смущава, че съм луд, защото аз зная, че – НЕ СЪМ.
Признавам – ПРАВЯ  бъдеще. Цялото време ми е любима площадка за игра, но идващото харесвам най-много. Като изработвам неслучилото се и невидяното, придобивките си получавам в безвремие или по-точно във вечността, а присъствието ми в настоящето не е задължително, но е по мое желание. Голямо е удоволствието  да пребиваваш в свят, в който знаеш бъдещето, защото го правиш, а ти самият да нямаш такова, пак защото го правиш. Присъствам в живота като незабележим синхронизатор на случайностите и закономерностите,  които го оформят. Незабележим съм за тези, които определят бъдещето като резултат от хаотични, непредсказуеми случки и най-вече от разумната, логическа дейност на човека. Останалите, които виждат или поне подозират хармонията в подредбата на събитията във времето, а може би усещат и силите, които движат съдбата, ме наричат Орисник или по-често Оракул. Но мнението на хората за мене няма значение. Така или иначе моята реалност е бъдещето им. Това как се разбира? Вашето  настояще е моята игра.
Идеята да БЪДА учител на разглезено, капризно момче, дори то за всички да е важно по рождение, отначало ми се стори отблъскваща. На какво можех да науча един зрял дух в тяло на дете, което на всичко отгоре е орисано  за труден, изпълнен с отговорности  и неуспехи път. Самият живот по най-безмилостен и категоричен начин щеше да те научи на необходимото, че дори и на повече. Но твоята важност ме изкуши. Един роден принц и бъдещ владетел би усвоил и показал на хората всичко, което  аз  искам  да  им предам. И няма  опасност  те да не ти обърнат  внимание  и  така  знанието  да  отмине  незабелязано. Това бе причината да реша временно да СЪМ учител или поточно да присъствам при обучението ти. Но тъй като конкретните науки са  ми особено  скучни, аз не можах  да си избера какъв учител да бъда. Затова станах нещо като наблюдаващ процеса на обучение, докато някоя недостигната цел не ме профилира. Заселих се в двореца, като предвкусвах удоволствието от  спектакъла,  който  предстоеше:  От  едната  страна  – осем учители, всичките високоенергийни личности, завършени до постигнато съвършенство – всеки в областта си. И всеки от тях носеше в джоба си печата за собственост върху цялото познание за света и хората. От другата страна – ти! Те щяха да се сблъскат с един виден, незрял младеж с дух на хилядолетен воин и властник в себе си. Ти самият имаше вътрешната сила да подчиниш всичко, което видиш, но единственото ти осъзнато желание бе за власт над собствения ти живот и пълна безпрекословна  свобода.  В  бъдещия ви  конфликт  имаше  опасност, въпреки неопитността си, ти с този твой дух доста бързо да надделееш над хората на знанието, дошли да те наставляват. Затова присъствието им беше обявено от баща ти – царят – за задължително за достатъчно  дълго време. Иначе щях да остарея от скука, докато  възмъжееш достатъчно,  за да се научиш да чуваш сърцето си и да приемеш да живееш с него.
Човек се ражда с предизвестен, но не и предопределен живот. Във всеки момент от съществуването си на белия свят той може да сменя посоката на развитието си, пътя си, дори миналото  си,  както  и  познанието  на  другите хора  за  него. Съдбата  не е безпрекословно написано бъдеще, тя е низ от отговорности, които поемаме с решенията си. И няма определено време и място за тези решения. Кръстопътищата на живота ни идват със събитията в него – важните за нас ни изправят пред важни решения, маловажните  – пред по-незначителни, а съдбовните си решения вземаме ежедневно и те често остават неотбелязани – тях ни дава сърцето. Човек поема съдбата в собствените си ръце, когато първоначално изградената представа за живота му се срине като пясъчна кула, залята от морска вълна. А най-често решенията, които тогава взема, се основават  на това, какво близките му и околните смятат за правилно. Само  силният духом може да отмени бъдещето си и да го построи отново. За него битието е плод на желанията му, а всички твърдения, за дълг и предопределение, са компромиси.
Има и хора, които носят дух на творческа сила. Всеки от тях започва новия ден на чисто и със събуждането си изработва цял нов живот с ново бъдеще и минало, а заедно с това утвърждава и реалността на всичко, което го заобикаля. Неговите решения направляват хората наоколо,  той ги привлича около себе си и постоянно ги променя. Такъв човек не би могъл да поема кармични отговорности,  защото присъствието му в света, който гради, не е достатъчно  дълго и пълно, за да може да ги изпълни.
Ти, принце, стоиш още по-нависоко.  Ти ежедневно и безкомпромисно вземаш съдбовни за всички решения без никакъв страх от последствията. Защото  носиш велик дух, който с радост приема предопределението си и гради върху него. Затова имаш силата да управляваш и другите като теб, да бъдеш пример за множествата и посланик на вечността, пратен да ги научи как да живеят и да творят, като бъдат себе си.
С това е белязан животът ти от рождението ти и занапред. Ще се изправиш пред немислими трудности. Ще се пребориш с ограниченията, които ти налагат светът, тялото и умът ти, ще ги преодоляваш безспирно и последователно. Ще успееш да реализираш  всяко  свое  желание и това  ще бъде твой  личен успех и пример за всички останали.
И няма значение дали разбираш думите, които ти казвам,
важното е да ги чуеш.

ПРИНЦЪТ

Някога, вероятно преди стотици години, бях принц. Не си спомням точно кога, трудно възстановявам дори езика, на който говорех, но събитията, образите и впечатленията са все още ясни в паметта ми и са изпълнени с цялата достоверност  и пълноцветност на съдбовни преживявания, които времето не може да заличи. Всичко случило се с мен тогава е толкова невероятно и красиво, че с удоволствие ще ви го разкажа. И вярвам, че дори да няма друг преминал през подобни изпитания, то все някой някога ще се реши да изкачи стълбицата към истината. И нека тогава той знае, че друг вече го е правил. А ако има жив човек, който да познае нещо свое в разказа ми, нека намери начин да ми се обади, защото братята по съдба във всички времена са сродни души и си заслужава да ги има, и да се познават.
В ония далечни години живеех в дворец с безгрижието на единствен кралски син. Колкото  и да изглежда привлекателно това за едно дете, непознаващо нищо друго освен подреденото дворцово  битие, такъв живот не беше за завиждане. Като малък не усещах ограниченията на етикета: имах родители, които рядко ми показваха  колко  ме обичат  и никога  не го правеха пред подчинените си, но пък виждах – очите им светваха, още щом ме видеха. Отношението им за мен беше нормално, защото тогава друго не познавах.
Имах си дойка, с която си играехме на гоненица, което значеше, че аз все бягах, а тя все ме гонеше из двореца. От гледна точка на сегашните игри, правилата бяха почти същите: преструвах се на разсеян или на заспал, докато видех свободна правата линия от мен до вратата. Тогава се превръщах в стрела и хуквах без предупреждение. Никой от случайно срещнатите хора  в коридорите и залите нямаше правото  да ме докосва  и докато бягах, колкото можех, всички се отдръпваха от пътя ми с поклон. За да няма катастрофи аз крещях по-силно от дойката ми, а усещането да се носиш направо и да виждаш как пътя пред теб се отваря е върховно. Играта свършваше пред някоя заключена порта в тишина, защото до там не стигаха силите за викане и на двама ни. Правилата не се промениха, дори когато в играта се включиха и другите ми прислужници – трима не бягат по-бързо от един, повярвайте ми!
Имах  си  и  приятели. Един  коняр,  който  се  усмихваше едва-едва под мустак и сина му, който по-късно дойде да живее при баща си. До тях стигах, ако крайната порта в играта на гоненица не бе залостена.  Също  един млад дебел готвач, при когото имаше много скришни места и който никога не си признаваше, че ме е виждал, ако ме намереха там. Аз пък винаги го издавах, защото за мен отричането му беше предателство. И най-възрастният от охраната, който много смешно се изпъваше, когато някой минаваше покрай него, но пък знаеше много интересни истории и много дълго и увлекателно ги разказваше.
Първият ми истински сблъсък с дворцовия  етикет беше, когато най-после успяха да ме убедят, че животът тук има правила и това, което правя, не е редно. Тогава тропнах с крак и заявих пред всички, отговорни  за възпитанието ми, че аз съм принц, и като такъв имам право да издавам закони, и в момента издавам устен закон, който гласи, че мога да виждам и да говоря с приятелите си, когато поискам. Ще повярвате ли, това проработи? Но прекрати играта на гоненица.
Забавленията свършиха с началото на задълженията ми. Първото от тях беше най-тягостно  – да се показвам и да изглеждам великолепно. Красиви дрехи с най-различни украшения и кралски атрибути, шити през седмицата – и всеки ден различни. Стегната  изправена походка, повдигната брадичка и широко отворени очи, пестеливи и плавни движения. Тихо и ниско,  но  ясно  говорене  и в никакъв случай  усмивка, което много скоро също отмених с устен закон. Тогава намразих огледалото и дворянските развлечения – превърнати в ежедневие и винаги с график те губят своето очарование. Нещата, за които обикновеният човек мечтае, за принца са тегоба, защото първото му и вечно задължение е да бъде мечтата на всички останали хора.
Не ми омръзна само ездата, тя повтаряше почти изцяло предишната игра на гоненица. Ако намерех отворен изход от парка,  виждах  много  и съвсем  различни  от  ежедневието си неща, но пък нямаше при кого да отида. Така свикнах в свободата си да съм сам, да се радвам на простора и дори да говоря с птиците. Слушах  песента им, усещах настроенията  им, знаех навиците им и дори ги разпознавах по движенията на крилата. За мен – роденият с власт, единствено полетът им символизираше истинската свобода, затова им се наслаждавах и им завиждах. За тогавашните ми представи именията на баща ми с вековните гори, бистрите ручеи и стръмните, издигащи се към небето върхове, бяха огромни, а за сегашните ми – невероятно красиви. На изток се простираха необятни равнини, където заоблени  гористи  хълмове  се редуваха  със  зелени низини и тук-там села, главно покрай трите големи реки в кралството. Но мене ме теглеше все към планините на запад. Имах си любимо място там – високите скали в началото  на дефилето на река Ебра, през което минаваше главният път, свързващ кралството ни с останалия свят. Кралството  се наричаше Азон, а аз бях принц Авелог.
Любимото ми място беше на почти три часа бърза конна езда от двореца, но си заслужаваше да се стигне до там, за да се потопи човек в красотата  му. След крайното възвишение на планината се издигаха стъпаловидно  на три ката отвесни скали. Последната от тях бе най-висока и гладка като кула на великански замък. През по-ниската ѝ част надолу се хвърляше малък поток и образуваше разнищен, шумен водопад, а в малка терасовидна  вдлъбнатина под самия ѝ връх гнездяха орли. Още с първото си попадане на това място станах свидетел на първия полет на малкото им. Правеше смешни движения с крилата и постоянно се озърташе за баща си, при което губеше и височина, и скорост, и посока. Този ден, загледан в небето аз завидях на свободата му. Оттогава при всяко сутрешно бягство с  коня  ми отивахме  там,  пусках  го,  а  аз  се  качвах  на  найниската от скалите. Седях  с часове и гледах реенето на орела като си представях, че съм на негово място или че летим заедно с него.
Пак от там три години по-късно видях и пристигането на деветимата носители на знанието. Баща ми ги бе събрал от различни земи по света и ги бе поканил в кралството ни, за да създадат школа и най-вече да ми бъдат учители. Бяха ме предупредили, че се очаква идването им, но и да не знаех, нямаше как да не забележа такава пъстра група. Единият беше дебел, нисък, с бръсната глава и шарени дрехи, по-късно той се оказа учителят ми по история. Другият – с коса на опашка, с меч и облечен в черно, вървеше пеша и имаше вид, че е сам и не върви с другите – той беше учителят ми по военно дело. Алхимикът бе с лилава мантия, която така и никога не видях да свали и седеше като вдървен в ниска двуколка. Йогата се люшкаше на коня си като труп, вързан за седлото с присъщата си отнесена тайнствена полуусмивка. И така – всеки с особеностите си и колорита си – сякаш правеха театрално представление, а не пътуваха. И никаква прислуга, никакви придружители, и много малко багаж.
Колкото  и да беше интересна групата им, аз едва ли щях да я забележа, ако една непонятна за мен случка не бе насочила вниманието ми към нея. Докато седях, както обикновено облегнат  в  скалния  си  трон,  аз  гледах  нагоре  и  мислено следвах полета на орела. От много високо, почти отвесно и съвсем бавно той се спускаше към пътя, а когато  съвсем наближи земята, внезапно изчезна, като изтрит с гума или като разтворен във вода. Дълго се взирах в пространството,  където би трябвало да бъде и не можех по никакъв начин да разбера липсата му, а в сърцето ми се надигаше усещане за катастрофа, което никога дотогава не бях изпитвал. В тази си болка забелязах  пъстрата  група на  учителите, а  малко  по-късно  видях и орелът да се рее високо над планините, но чувството на празнота в душата ми още дълго не отмина.


                                              * * *

Принцовете ги учат на знания и умения, които не са за обикновените хора, но и да бяха достъпни за тях, пак щяха да им бъдат безполезни. Да имаш познания, необходими за владетел, не значи, че ще имаш възможност някога да управляваш, нито пък че ще успееш изобщо да приложиш в живота си нещо от тях. Освен точните науки и няколкото  чужди езика, учех и разни  щуротии  – като  магическа  символика  на  дворянските атрибути, изкуството на подчиняване на хората, тънкостите на волеизявата, военно дело с упражнения за завладяване на противниковото съзнание, царска риторика и дипломация, и още доста,  предимно неприятни за едно полудете практики, необходими  за  упражняване  на  властта.  Дали  ще станеш  крал  и колко дълго ще управляваш, нямаше нищо общо с образованието, но какво ще бъде кралството  ти и дали ще го управляваш наистина, е въпрос на познания и придобити умения. Това, обаче,  не прави  изучаването  на  теорията  по-малко  досадно. Само  практическите занимания и демонстрациите на постиженията ми внасяха  известно  разнообразие  в учебното  ежедневие. Бяха организирани като игра – състезание, в което срещу мене можеше да се изправи всеки, който пожелае. За публика обикновено бяха няколко дворяни – безкрайно незаинтересовани и всичките ми учители.
Те бяха девет. Не се обръщах  към тях с имената им, а с науките, които преподаваха. Учителят по история беше “Историкът”, по логика и математика – “Математикът”  и така – девет на брой. Деветият не ми преподаваше по нищо, но нямах проблем с обръщението си към него, защото изобщо не си говорехме. Всъщност той май нищо не правеше и с никого не говореше. В  началото  смятах да му сложа  прякор “Мълчателят” – учител по мълчание. Не го направих, защото всички се отнасяха  към него с особено  уважение. А и самият му вид и поведение ме възпряха от подигравки по негов адрес. Беше по-тих и от дух, не можеш да разбереш кога се появява и изчезва, наблюдаваше заниманията ми неподвижен и привидно безчувствен, но често го забелязвах да се усмихва едва видимо и това го правеше съпричастен, близък. Всъщност  другите го наричаха  просто  “Учителят” и  докато  ми  обясняваха  нещо, което не исках да разбера, се позоваваха  на присъствието му. Обръщаха се към него с думите: “Нали  така, Учителю?”. Той кимваше в отговор и те продължаваха обясненията си с победоносен  израз, от което се подразбираше, че щом ТОЙ е кимнал, значи аз съм вече убеден.
Учителите ми не бяха  нито  случайни,  нито  слаби  хора. Още не съм съвсем сигурен дали наистина бяха и хора. В годините, когато разбрах какво е да имаш власт, те имаха власт над мен. Можех да строявам в редица охраната и да обърна двореца с главата  надолу (в отсъствието  на баща ми, разбира се), без никой да посмее и дума да каже, но тях трябваше да ги слушам и безпрекословно да изпълнявам всичките им изисквания. А с възмъжаването ми те ставаха все по-строги, задачите – по-краткосрочни, успехите ми – по-очевидни, а изпитите – все по-страшни. Побърканият ми учител по военно дело един ден ме накара да се преоблека като разбойник и да предизвикам най-прославения воин от охраната. На мен ми се стори забавна игра и приех, а когато войникът се нахвърли върху ми, без да ме познае, аз се обърнах и видях, че учителят ми е изчезнал. Беше ме оставил  да се боря за живота си с дяволски силен противник.
Друг път баща ми отиде на лов в деня, в който пристигаха височайши гости от Питерк – кралство, което е много по-голямо и по-силно от нашето и от благоволението му зависехме. Оказа се, уж случайно, че аз трябва да ги посрещна и развличам, докато се върне кралят.
Вместо  да свършат, изпитите ми зачестиха,  а пред перспективата това да ми стане ежедневие се чувствах все по-подтиснат и ограничен. Бях вече младеж, зрял кралски син. Не можех да бягам и да се крия, не беше редно, не ми приличаше. А мисълта, че макар и облечен във власт не можех да правя това, което поискам (само защото не бе прието), направо ме вбесяваше. Това ме подтикна един ден, когато бях останал сам в залата за обучение, да се отпусна и да извикам: “Имам си учители по всичко, което трябва на другите, нямам си учител за това, което ми трябва на мен. Искам да се науча да бъда истински свободен!”
Тогава чух зад себе си тих, ясен глас:
– Каква част от свободата  искаш, принце и доколко си готов да я приемеш?
Зад мен стоеше, появил се като че ли от нищото, Учителят и за пръв път ми говореше.
– Искам свобода като на орлите! – казах му аз. – Искам да мога да литна, да се рея в простора,  да решавам сам къде да ида и какво да правя.
– Сигурен ли си, че за да я имаш си готов да се откажеш от досегашния си живот?
– Сегашният ми живот не е нищо, освен една оградена със стена пътека към смъртта.  Зная много  добре, че това,  което имам, е мечтата на всеки човек, но то не значи нищо за мен, защото не е моята мечта. Аз искам истинската власт и отговорност  за собствения си живот, а заедно с това и пълната си свобода.
– Тогава да тръгваме!
– Къде?
– Как къде – при орлите, където ще се учиш на свободата им.
– Значи ти си учителят ми по свобода? – размечтах се аз.
– Щом ти го казваш, нека бъде така!
И напуснахме двореца.
Докато яздехме, опитах да науча нещо за него, за живота му и за това, което знае. Учителят ми говореше кротко разни, може би поучителни неща, които почти не разбирах. Водеше той и явно добре знаеше къде да ме заведе. Отидохме право на любимото ми място – скалата на орлите. Колкото и пъти да бях гледал нагоре не бях забелязвал тесния проход, по който се качихме до върха. Седнахме  там и загледахме полета на най-волните птици на света.
Минаха часове, дойде нощта. Учителят ме загърна с наметката си, но ми забрани да спя. Все пак съм задрямал, защото следващият ми спомен е зората и той с гръб към мен да чака слънцето да изгрее. Станах  и аз.
– Ти гледаш от много  време орлите – каза ми, без да се обръща.
– Да – отвърнах.
– Познаваш ли всяко движение на крилата им, на тялото им, дори играта на перата им с вятъра ?
– Всичко познавам – казах, все едно, че и аз съм орел.
– Тогава разтвори криле!
Аз разтворих ръцете си като криле. Учителят за пръв път изкрещя:
– Това не са криле, а ръце! Казах ти да разтвориш КРИЛЕ. За да летиш като орел, трябва не да се чувстваш орел, не да се мислиш за орел или да мечтаеш да си орел. Бъди орел! Разтвори криле и ги размахай!
Онемял от изненада, изведнъж почувствах, че всяко помръдване на ръката ми прави вятър, достатъчно силен, за да превие тревата около мен. Все пак това, което виждах, бяха ръцете ми, но като че ли за тях се бе прикачило нещо като твърда част от въздуха и образуваше орлови криле.
– Така е добре – каза Учителят. – Сега скачай!
Дори  направих  крачка  под  въздействието  на  заповедни-
ческия му тон, но спрях.
– Не знам дали ще мога – казах. – Страх ме е.
– Страхът  е завесата, която крие истината и пречи на хората да осъзнаят действителните си възможности.  Но  сега ти не си човек. Ти си орел. Скачай  след мен!
И той скочи  напред и леко нагоре, като  едновременно с това разпери КРИЛА и се понесе с изящество в простора. Това не можеше да бъде истина, беше някакво висше вълшебство. Направи  полукръг и елегантно, без да маха с криле набра височина, застана почти неподвижно над мене и каза:
– Това е твоя единствен миг. Сега можеш да скочиш.
И аз скочих. Понесох се надолу в пропастта  с шеметната скорост  на свободното  падане. Бях си въобразил, че Учителят ще ми помогне, ще се спусне под мен, ще ме прихване и ще ме остави да се насладя на полета с неговите криле. Един мигновен поглед нагоре ми даде да разбера, че ако не успея отново да втвърдя въздуха около  ръцете си, ще умра. Целият ми живот се събра и проясни. В този миг на трезвост и без да мисля, изпълних препоръката: “Аз съм орел и имам криле!” – и усетих падането ми да се превръща в пикиране, пикирането – в планиране, докато  започнах  бавно и тържествено да се издигам.
Никога не бих забравил усещането си в този миг. Имах чувството, че бях паднал, бях умрял и вече съм в рая – толкова красив и привлекателен ми се стори светът.
Няма да описвам първия си полет – това не може да се опише с думи. Плуваш в красота, дишаш светлина, виждаш живота, усещаш с тялото си свободата.
Чак следобед кацнах на скалата, където усмихнат ме очакваше Учителят. Каза ми да отивам в двореца, защото  там отдавна ме чакали. Попитах го, няма ли да дойде с мен, а той ми отвърна, че работата му е приключена, че щом веднъж съм вкусил летенето и чувството  за свобода,  то ще остане  в мен като изкушение през всичките ми животи напред. И вече никога не ще мога да го забравя или изоставя. Каза ми още, че съм най-добрият  и най-възприемчивият ученик, който  е имал. За него било истинско удоволствие да прекарва времето си с мен. Възгордял се от ласкателството  му го попитах, много ли ученици е обучавал преди мен. Отвърна ми, че съм му първият и вероятно ще остана единствен, което не пречело да съм му любимият. След което се изпари във въздуха като разпръскваща се мъгла и остави след себе си смях и самота.
Върнах се в двореца по здрач, щастлив и превъзбуден, нехаещ за уплахата на всички от отсъствието  ми. Реших да разпитам за учителя по свобода.  Никой не разбра за кого говоря, сякаш не бе съществувал. Тогава си помислих, че е възможно дори само аз да съм го виждал, но това не ме натъжи и не отне радостта от първия ми полет.



                                             * * *

Да решиш, че си длъжен да правиш нещо определено, е равносилно на факта, да се приравниш с измислена личност, командвана от разум, който не контролираш. Разумът си е твой и ти му се подчиняваш, но с нежелание, защото  сърцето ти, което е истинското  ти аз, непрекъснато се противи. Ако  едно царство се раздели на две и половинките му се изправят една срещу друга, няма никакво значение коя ще надделее – кралството отслабва и скоро се намира нов господар, който да го управлява.
Ако друг те задължава да правиш нещо и ти се съгласиш с него, отдаваш му правото да те контролира и го намразваш за цял живот. И тъй като всичко, което вършиш впоследствие не излиза от сърцето ти и резултатът от дейността ти е плачевен. Това те кара да намразиш и себе си, започваш да се съмняваш в способностите  си, превръщаш се в роб  на чужди желания или просто на случайността – безволев войник, който изглежда страшен и силен, но същността му е да се подчинява на всеки по-страшен и по-силен от него.
Ако  обаче  твоите задължения просто  се подразбират  от само себе си и ти ТРЯБВА  да вършиш куп определени неща, не защото ти или някой друг те кара да ги правиш, а защото си роден принц... А  принц ТРЯБВА  да има, а няма друг принц освен теб и никой друг не би могъл да бъде или да играе ролята на първороден кралски син. Тогава  душата ти е изправена срещу целия свят и ако  не искаш  да го  напуснеш, по-добре скрий сърцето си.
Баща ми замина на поредната, безсмислена за тогавашните ми представи война и аз наравно с майка ми – кралицата трябваше  да  поема  представителните  функции в  държавата. Бях непълнолетен и не участвах в управлението, но това не правеше задълженията ми по-малко тягостни. Не е много приятно да присъстваш неизменно на всяко важно събитие в двореца, а събитията там са винаги важни. Подбираш думите, контролираш жестовете си, изглеждаш винаги бодър и в цветущо здраве, дори си измисляш капризи, които и за теб са досадни. Още по-подтискащо  е всичко това за човек, вкусил пълната свобода на полета си.
Летял бях само веднъж. Въпреки че ходих и след това на скалата  на  орлите,  не посмях  да  скоча  в пропастта.  Правех всичко както в деня, когато бяхме там с Учителя – гледах орлите, седях с часове,  ставах  и разпервах  ръце, размахвах  ги като криле, но въздухът около тях си оставаше ефирен и беше очевидно, че дори да скоча в пропастта, щях да долетя само до ада. Споменът от първия ми полет почти беше изместен от спомена за стоенето на върха на скалата и глупавото размахване на ръце. В мен започна да избуява мисълта, че всичко е било само хубав сън, а аз съм един фантазьор, чиито измислици са достатъчно реални, за да бъдат наречени халюцинации. И всеки следващ път си тръгвах от планината все по-отчаян от идиотския  живот  на  пленник на  земята и на  съдбата,  който явно ми предстоеше и занапред. Така първият полет остави сърцето ми в небето – при орлите, докато това, което се прибираше в двореца беше намръщено и недоволно  (най-вече от себе си) подобие на престолонаследник.  Затова при всяко слизане от скалата си обещавах, че следващия път ще скоча, дори да е, за да се убия. Накрая  спрях да ходя там, затворих  се в покоите и в себе си.
Дойде времето, когато усетих на гърба си ударите на съдбата. Интригите бяха заплели паяжината си още със заминаването на краля, но обвит в пашкула на младежките си желания и недоволство,  не бях забелязал колко сериозна е заплахата. Една  сутрин без никакво  предупреждение дворецът  се изпълни с мълвата за смъртта на баща ми. Не беше дошъл нито вестоносец,  нито  имаше от  някъде потвърждение, но  самата идея за кралство  без крал вече клатеше устоите на родовата власт.
Положението ми на престолонаследник (без никаква милост и подготовка)  ме изправи между двата, домогващи се до управлението на държавата, клона на дворянството. От една страна, зад гърба на майка ми – кралицата – застанаха министърът на финансите и главата на църквата. От другата бяха регентът, подкрепен от министъра на земеделието и от военоначалника на останалата  в страната ни армия. За групата зад майка ми беше изгодно кралят да е жив – тогава по закон те го представляваха, докато се върне. За лорд-регентът смъртта на баща ми означаваше, че ще управлява страната до пълнолетието ми, а може би и след това.  А на мене ми се струваше, че най-доброто  е просто да умра и да се изтрия от тази бъркотия. Освен другото започнах да усещам как, въпреки че бях непълнолетен, народът чакаше и моята дума. Ако кажех, което според мен беше правилно – че кралят е жив, докато не се докаже смъртта му, дворяните навярно щяха да ме обявят за незрял и можеше да се стигне до гражданска  война или до преврат. А без подкрепата на войската,  майка ми нямаше шанс за успех, дори шанс за оцеляване. Вероятно щеше да бъде екзекутирана.
Ако помогнех да обявят краля за мъртъв, последствията се очертаваха  почти  същите,  но  без война.  Тогава  смъртта  на майка ми сигурно щеше да бъде заменена с доживотно  изгнание. Но  съществуваше и друга опасност  – лорд-регентът имаше син, който при евентуалната ми смърт, заради някакви заплетени роднински връзки, ставаше възможен престолонаследник. При това положение аз едва ли щях да доживея до пълнолетие, защото  жаждата за власт никога не е зачитала за ценност човешкия живот. А убийството  ми щеше да направи неизбежна и гражданската война, като така щеше да обрече на гибел баща ми, ако все още бе жив.
В момента звучи като разсъждение, но тогава за мен бе злокобен кошмар, който сриваше представите ми за живота из основи. Бъдещето ми, това, на което бях учен, всичко, за което се бях готвил, се разлетя като перушина на вятъра и изчезна от реалността подобно на осъзнат мираж. Изчезна самият ми живот.
“По-добре да те няма тук! – бе казала майка ми. – Трябва да измислим къде да се скриеш, за да се спасиш.” Тя беше права, разбира се, но аз не знаех къде да отида,  не исках  да се крия, не исках изобщо да живея, а просто да изчезна. И дойде денят, в който ми се наложи да го направя.
Една сутрин кралицата влезе в стаята ми със сина на коняря, с когото  си бях играл още от малък и ми каза, че знае от сигурен източник, че вечерта ще се опитат да ме убият. Затова беше довела младежа като мой най-доверен човек да ме изведе от двореца и да ми помогне да се скрия, докато нещата се поуспокоят.
Направихме, каквото трябваше. Привечер излязохме от двореца преоблечени, но когато подминахме последната стража, аз върнах приятеля си. Обясних му, че знам къде да отида, че сам ще разбера кога мога да се върна. Той явно не ми повярва, но и не настоя да ме придружи. Така в деня на кулминацията на отчаянието си, под властта на абсолютната безперспективност, аз стоях на скалата на орлите, решен по изгрев да приключа с ужаса на живота си в последен полет към пропастта.
Тази сутрин времето течеше по-бавно.  От зората  до първите слънчеви лъчи измина цяла вечност, в която една по една пред мен се изправиха всяка моя мечта, всяка надежда и представите ми за бъдещо щастие. После всички те последователно отлетяха в небитието преди мен. Изгревът изгори и последните ми мисли и когато червеното на слънцето заблестя в злато, аз с доволството  на осъществено  решение се засилих към края си. Не скочих надолу, а към хоризонта,  изпълнен с величие разтворих ръце. Първата ми мисъл успя да пробие опиянението ми; усетих, че колкото  и бавно  да тече времето тази сутрин, все пак трябваше отдавна да съм вече долу върху сипеите и че свиренето на вятъра в ушите ми не е падане, а полет. Носех  се в простора върху крилата на изначалната власт над истината и смъртта. И тогава в прераждането на абсолютната  си свобода, изгубил намерението си някога пак да се върна към земния си живот, аз се обърнах към небесата и извиках с все сила: “Благодаря ти, Учителю, че ме научи на това, което мога, за което цял живот съм мечтал! И ме остави  сам да го направя, като само ми го показа преди време!” И чух отговор, като чужд глас в мислите си: “Да имаш свободата  не означава  само да я вкусиш, но и да я присвоиш.  Трябваше сам да постигнеш това, което искаш и знаеш, че можеш, за да не се усъмниш никога повече, че то е реалност, а осъществяването му е в твоята власт и възможности. Лети!”
 

Познанието на орлите

Наречи я сила на безмълвното познание. Представлява усещане, което е толкова дълбоко, че не може да се предаде с думи – усещането за целия свят като част от теб самият. Сякаш има някакъв общ смисъл и синхрон в действията, движенията и състоянията на всичко живо и неживо, а всяко нещо, на което обръщаш внимание, съществува и се променя само, защото ти го желаеш. Движението и развитието са продиктувани от някакво висше, безпристрастно намерение, което е и твое. Докато наблюдаваш бяга на животното, искаш то да спре, за да се огледа и то наистина спира. Гледаш чистото небе и си пожелаваш облаци, и ветрове, и те се появяват зад теб. И няма значение дали всичко се случва, защото ти си го пожелал или ти го искаш, защото го предусещаш. Важното  е, че твоята воля и обстоятелствата  се сливат в едно. Така решенията ти стават всевалидни. Да убиеш животното не е само твое желание, а взаимна  необходимост.  Да избереш да  кацнеш или да пиеш вода е от значение за целия свят. Когато го усетиш и приемеш тази сила за своя, откриваш, че заобикалящото  наистина е част от теб и е в твоята власт. И всеки предмет, живо същество или събитие, на което обърнеш внимание, реагира и действа според общото  намерение и твоята воля, като губи самостоятелността си и вече не определя и не решава нищо независимо от самия теб. Това представлява владеенето на света.
В деня, в който Вралеч видя първия летящ човек, окончателно разгада предсказанието от младостта си. И получи чувството на извисеност и значимост. Беше дошъл моментът на изявата му. Изясни се смисълът на трупаното с години познание, което можеше да бъде използвано, но не можеше да бъде предадено на орел, поне не на един орел.
Тази нова увереност в силата на предначертаното сякаш разшири крилата му и изтри последното скрито съмнение от мислите му. Изпълнен със спокойно  величие, Вралеч премина в едновихрово отстояние от летящия човек. Човекът осъзна, че от сега нататък трябва да го следва в полета му, в живота му, в действията  и виждането  му, за  да  получи  цялото  знание на орела за силата и за свободата.  То не можеше да се предаде с думи, просто трябваше да бъде усетено, изпробвано и усвоено, докато стане и негово. За това бе необходимо много спокойствие, търпение и воля, и много, много време. А времето, земята и небето бяха пред тях и както Вралеч възнамеряваше да научи човека – в тяхна власт.
Първият летящ човек бях аз – принц Авелог от кралство Азон, когото Учителят му по свобода бе научил да лети, а съдбата му го бе изпратила да живее с орлите.
Силата  на  орела  е в особеното  виждане на  действителността – виждане, което включва в себе си и властта над нея. Това не можеше да се усвои от учителите в двореца, защото в тяхното обучение присъстваха всички ограничения на изградения в цялостност  и в бъдещност  живот.  Всяко  изказано  с думи човешко знание е само средство за обяснение на действителността и борави с термини в един установен мисловен кръг. Обратно  на това, виждането на орела е обхващането  на всичко в цялост, усвояване на общността на съществуването, разбирането на състоянията, на нещата и на теб самия, както и волевата промяна на събитията. За да го получиш, първо трябва да се сринат всичките ти представи за света такъв, какъвто го познаваш досега и след това да го изградиш наново в твоя власт.
И тъй като такова  виждане не включва в себе си думи и обособени самостоятелни действия, може да се възприеме единствено като го усетиш, изпробваш и приложиш в различните моменти и ситуации във всички области на живота. То представлява абсолютната свобода, съчетана с отговорност за всичко, което става около теб и с теб, включително и за случките, в които не участваш, а само  ги наблюдаваш или научаваш за тях.
Младият  орел, когото бях гледал в захлас и със завист още от детството си, се казваше Вралеч и вече бе станал орел-учител. Както аз преди време, седнал в подножието на скалата под родното  му гнездо бях наблюдавал  първия му полет, така  и той,  стъпил на същата  тази скала  бе наблюдавал  моя полет. После търпеливо бе чакал да се престраша да скоча отново, за да поеме ролята, която му бе предначертана – същата, която на времето баща му бе поел за него. Общуването ни беше изпълнено с удоволствие и предизвикателства. Отне ми доста време, преди да започна да чувам думите му в главата си и още повече да повярвам, че действително говори той. Отначало помислих гласа му за плод на въображението  си и трябваше много пъти да го видя да демонстрира неща, които предварително ми бе обяснявал как се правят, за да разбера, че чутото не е моя илюзия, а след това да се отпусна и аз да му говоря. Но самият Вралеч не държеше на думите. Обясни ми, че говоренето е човешка черта и не може да служи за нищо на орлите. Тяхното знание се предава с жест, поглед и действие, и не носи нищо, ако този, който  се учи, не го изпробва сам. Човешките думи били добро средство за общуване, но много лесно прехвърляли общата истина в обособена  област от живота и по този начин я преобръщали в непълна истина, или направо  в лъжа. На  мен ми е говорил само, защото съм човек и съм имал нужда от това, за да го разбирам по-лесно. Но словото се състояло от обобщени понятия, а знанията и уменията, които имал намерение да ми предаде, не търпели никакво обобщение. Това е познанието за самата  реалност, за свободата  и силата да я управляваме, ако от тези понятия изобщо съм можел да разбера за какво всъщност ми говори, и какво те означават.
Запознаването  ми с живота  на орлите Вралеч  проведе в реда, в който той бе се учил. Първо летенето – усещане за пространство.  Вятърът и използването му. Положението на крилата при различни условия, замахвания, пикиране и реене. Отначало  полетът ми, макар и величествен за мен, беше по-несръчен от неговия при първото му напускане на гнездото. Имах истински, огромни,  приличащи на орлови  криле, които се бяха появили около ръцете ми или по-точно над тях. Но при махането им не се уморявах. Правех го не толкова със сила, а повече с плавни, изпълнени с удоволствие движения на тялото, които с течение на времето ставаха  по-леки, без това да намалява обема на замаха ми. Тогава разбрах, че всъщност ги правя с мисълта си и така освободих  изцяло ръцете, като ги използвах вече само при излитане. Усещах се наистина птица, с пълното чувство за простор  и за свобода,  на която досега бях завиждал, за която бях мечтал.
После дойде ред на лова, което направо ме ужаси. Издебването на жертвата и улавянето ѝ беше върховно преживяване. Но да я убия с голи ръце, да я вдигна във въздуха, да я отнеса нависоко, накрая да я разкъсам и да я изям сурова...
Няма  да описвам  как става това и какво аз направих, защото то в никакъв случай не е нещо, с което бих се гордял, а стана и повод за първото ни скарване с Вралеч, както и за първия ми урок по безжалостност.  Наложи  се да ме запознае със съдбовната предопределеност на всяка смърт, нещастие и връзката на общото намерение с личното, за което по-късно години наред му бях признателен.
Другото, което разбрах в полета си над земята и вероятно нямаше нищо общо с орлите, беше, че нещата стават наистина по мое желание. Владеенето на света включваше и управлението му. Научих  се да виждам същността  на явленията в подробности и ако не харесам видяното, да го променям. Отначало само  сменях значението му за мен. Неподходящото време ставаше декор на добър лов или за приятна игра с вятъра и дъжда,  а  хората,  които  плашеха  дивеча,  го  подгонваха  към най-добрите места за лов. После ми стана ясно. че всичко можеше да става след като предварително съм го поискал и предвидил с големи подробности.  Поръчвах си дъжд или слънце за следващия ден за разнообразие и винаги се получаваше. Пожелавах си да видя хубаво момиче и то се появяваше веднага, без дори с поглед да я потърся. С волята си успявах да я накарам какво да направи и как да ми се покаже. Тя го правеше. А да накарам Вралеч да смени посоката  си на летене, бе просто като детска игра.
Не беше лесно да се убедя, че това не е просто  предусещане на случайности.  Наложи  се много пъти да обръщам със сила явно лошите перспективи в добри, за да повярвам, че го правя аз. Бурята, която идваше към нас, в последния момент си сменяше посоката  и ни подминаваше. Слънчев лъч пробиваше мъглата точно над поляната на водопада.  Вятърът се обръщаше, когато исках да се задържа неподвижно във въздуха. Нищо не можеше да устои на осъзнатата и изпробвана мощ на човешката воля. Без да споделям предварително виденията си, изобщо без да се обръщам към себе си, аз участвах изцяло в света по начина, по който той участваше в мен и така го направлявах.
Уроците ми продължаваха. Вралеч бе безкрайно спокоен и търпелив, но тренировките, на които ме подлагаше, бяха изключително тежки. Не че не можех да възприема задачите, които ми поставяше или начина им на изпълнение, но за да ги изпълня се налагаше по нов начин да възприема себе си, собствените  си  възможности,  способностите   си  и  желанията  си. Светът съществуваше точно във вида, в който го чувствах като цялост. Това беше целостта на моето виждане за него, а управлението на реалността беше в командването на виждането ми. Логически построеното  планирано бъдеще никога не се превръщаше в действителност, някои неочаквани случки неизменно го променяха. Имаше тайнствени сили, които движеха живота  и аз една по  една ги припознавах  като  свои.  Трябваше само да се уверя, че те зависеха от желанията ми и по този начин да се призная за техен владетел и управител. Така ставах всевластващ.
Поемането на целия свят, всички присъстващи в него, в своето познание представляваше приемането на неговата сила. Така го наричаха орлите. В действителност беше просто  промяна на разбирането за себе си – не като част от действителността,  а като неин управител. Точно  в това  се състоеше същината на обучението ми и затова въпреки трудностите, които срещах в него, не се противих. Орелът-учител ми подаряваше нещото, което не можеше да се купи нито с пари, нито с време. Даваше ми новото собствено аз, мощ и увереност в силите ми, както и свободата  да променям света, над който заедно летяхме. Беше се превърнал за мен в мой по-голям и по-опитен брат, с когото  можех всичко да споделя, и наистина го правех. Бях започнал да разбирам и истината за себе си.
Един ден след поредния лов Вралеч ми каза:
– Ти летиш като орел. Живееш като орел. Учиш се като орел. Но  не си орел. И наученото от теб няма да има никаква стойност нито за орлите, нито за хората, нито за теб дори, ако не го установиш в света, в който си роден и който ти принадлежи.
Аз си спомних за двореца, положението там и огорчението си от мръсотията на човешката мисъл, затова се възпротивих:
– Това  е животът, от който  съм се отрекъл. Истината  за мен са свободата  и небето. Смятам  ги за своя идея и постижение и няма да се откажа от тях, за да се върна в предишното си грозно битие!
Орелът ме погледна особено  тъжно. Беше най-силната  и най-самотната  птица на света:
– Значи не съм те научил на нищо. Напразно  съм си загубил времето. Отказвам се от по-нататъшното  ти обучение и от теб! Лети си на воля с нищожната си свобода и никога вече не се доближавай до мен! Аз не те познавам! – и литна към гнездото си величествен, и самотен.
Гледах го покрусен и неразбиращ, докато  се отдалечаваше. Животът ми с цялата си красота и пълнота отново се бе сринал. И сега се издигнах във висините, но вече не бе полетът на удоволствието от живота, а на пълното отчаяние – един безкраен полет от самотата до смъртта.
Летях все по-високо и по-далеч. Изпитвах невероятното спокойствие  на свободата.  Обхващах в безмълвието на познанието си и във властта си все повече земи, планини и градове. Достигнах височини, до които никой орел не летеше и се взрях в света под мен. Далече там долу оставаше всичко, което бях преживял досега. Бях усвоил всичко предадено ми, но чак сега напълно го осъзнах. Разбрах, че в моя свят и във властта ми е включен и целият свят на орела, ведно със силата и познанието му. А то се разпростираше без ограничения над всичко, което можеше да бъде наречено живот. И чак тогава  разбрах какво точно  ми бе казал Вралеч  с последните си думи. Благодарих му мислено и се отправих назад.
Отне ми няколко дни да стигна до бащините си земи. Кацнах направо в двореца, в който се бях родил и от който бях избягал преди време. Сега  се връщах в него, за да мога с придобитите умения да променя нещата и да науча хората на собствената им сила и свобода.

Магьосникът

Един дворцов магьосник е по-скоро артист, отколкото практик в занаята.  Основното  му занимание е да се появява рядко и внезапно, да разяснява и контролира използването на магическата символика  в етикета и в облеклото. А също така да разваля магии, които в повечето случаи никой не е направил, да изработва и да раздава муски и амулети за предпазване от всякакво зло. Никой не вярва напълно в силата на магията, но тайно я допуска в мислите си и затова не знае и не иска да знае докъде се простира мощта на един известен дворцов маг.

Тази роля в двореца на Азон изпълняваше Шамбдън. Освен с всичко изброено дотук, той се занимаваше предимно със спасяване от кладата на набедени от простолюдието “черни магьосници”. Това постигаше като демонстративно “изпиваше силата” им, после ги караше пред страх от смъртно наказание да направят магия. Неуспехът им беше явно свидетелство, че вече са “немощни” и по този начин се отърваваха  най-много с бой, а авторитетът на Шамбдън растеше. Освен всичко друго той владееше тайнописа  на Велите и с удоволствие описваше всички по-важни събития в кралството.  Ето част от един груб превод на това,  което бе написал за общодворянското  събрание, което безпрецедентно даде властта на един непълнолетен принц:

“Това просто не можеше да бъде истина! Виждал съм и Великия орисник да се появява от въздуха, но принц Авелог кацна в средата на двора като птица. Случи се почти три месеца след изчезването му и два след изпращането на нашата любима кралица-майка в манастир.

Направи го в най-натоварения час и на най-многолюдното място в двореца. Аз много добре познавам изкуството на илюзиите и съм напълно убеден, че това не беше никакъв фокус. Лорд Круптик – регентът – беше точно пред него и го гледаше като обсебен. Всъщност  видът му беше точно като на обсебен от дух-вампир и напуснат от него, след като му е била изпита цялата сила. Нямаше нито кръв на лицето му, нито излъчване около  главата  му. А стражите, на които  преди бе наредил на всяка цена да намерят Авелог и да го заловят, вместо да изпълнят заповедта  му, му отдадоха  чест.  Принцът изчака  до край мълчанието на изненаданата тълпа, точно преди то да се превърне в глъч, извиси глас, който съм чувал от стария наредител Йон да използва в публичните си заклинания. Каза:

–  Аз,  Авелог,  принц  и  законен  престолонаследник   на Азон, свиквам всеобщо дворянско събрание след половин час в тронната зала! Да се извести на всички! Отсъстващите ще бъдат наказани с отнемане на привилегии и понижаване в длъжност!

Непълнолетен принц нямаше право да свиква дворянско събрание, а още по-малко да отнема привилегии. Но в изреченото бе вкарана магия за установяване на всевластие и никой не можеше да ѝ противостои.  Не зная откъде този, когото познавах като разглезен младеж, беше научил прилагането на наймогъщите нарицания, но ако успееше да задържи действието им за още няколко часа щеше да постигне влияние, с което можеше  да  обезглави  всичките  властолюбци  в  двореца.  Но явно не това бе целта му. Виждах ясно как протяга към враговете си пипалата, които доколкото  зная само Сетите имаха, за да манипулират с тях съзнанието на хората. Просто не можеше да бъде истина.

На  събранието нямаше отсъстващи.  Дневният ред се състоеше от волеизявата на принца. Коментари не се разрешиха. Докато говореше, беше седнал на трона. От дясната му страна стоеше ковчежникът, а от лявата – началникът на стражата. И двамата бяха като препарирани. Другите седяха пред него в залата, а най-отпред – лорд-регентът. Всички врати бяха отворени и през тях надничаха тълпи от хора, повечето от които нямаха  право  да  влизат в двореца.  Пред всяка  врата  имаше кордон  стражеви в пълно снаряжение. Бяха обърнати  с лице към залата. Принцът говореше много спокойно. Магията му не свършваше. Дворяните гласуваха като по команда и му дадоха цялата власт – точно такава, каквато я искаше. Не можах да запиша цялата му реч, защото и аз бях омагьосан.  Ето всичко, което успях да възстановя:

“... Родовата  власт ще се пази и ще се предава според изначалния закон на създателя на държавата ни – великият Вахром. Както гласи: в този момент, аз поемам управлението на страната. Регентството ни е наложено като институция от задморски традиции и затова се премахва. Гласувайте! Назначавам Лорд Круптик от днес за пазител на дворцовото  имущество. Освобождавам кралицата-майка от дадения обет за послушание, защото е била насилена да го даде.

Тъй като няма доказателства  за смъртта на последния законен крал, ние още не можем да я приемем за истина. И след като не сме уверени, че е жив, не е редно да оставим държавата без глава. Аз – Авелог – принц на Азон, издавам нов закон, който да бъде записан! В случай като този, законният престолонаследник се коронясва временно за владетел до завръщането на последния крал. Законът влиза в сила от днес. Архиварите да го подготвят и да ми го представят до залез за подпис. И тъй като аз издавам този закон, ако баща ми – крал Нивакол се завърне, ще му предам короната и властта... (Тук имаше шумотевица. Не  само,  че доброволното  предаване на короната  от син на баща беше безпрецедентно, но и старият крал нямаше твърдата ръка, с която да запази мира в страната. Синът му, обаче, изглежда я имаше.) Има ли коментари? Ще чуя мнението ви след събранието. Обявявам коронацията ми за утре, точно в 12 часа в Катедралата.  Ритуалът да бъде пълен, украсата да е наполовина от установеното. Церемониал-майсторът е свободен да започва подготовката сега. Свиквам кралско събрание на всички министри, управители и военоначатници утре, точно два часа след края на церемонията по коронясването. Отсъствието  на който и да е от изброените означава  незабавното  му отстраняване  от длъжността,  която  заема. Обявявам почивен ден за войската от сега до утре вечер. Да останат само почетната  гвардия  и  постовите.  Стражата   в  двореца  да  се удвои. Да се раздаде една четвърт от виното в кралската  изба на народа сега и една четвърт утре след края на церемонията. Всичко,  което казвам, да се изпълни веднага! Отговорните са свободни да напуснат залата...”

Събранието  се проточи,  докато  се изпълниха заповедите на принца и не остана  никой да му противоречи. Вече не му трябваше магия, но тя не го напускаше. Не можеше да бъде толкова силен, нямаше как и от къде. Завърши с думите:

– И нека Бог запази мислите ви трезви за днес, за утре и за бъдните дни!

Това беше заплаха. Нямаше нужда от нея. Всички заинтересовани бяха достатъчно изплашени и напълно, безропотно подчинени. А на размирниците щеше да се наложи  да крият мислите си дори от себе си и да се молят старият крал да се върне жив.

Съжалявам,  че не съм записал дума по дума. Беше много интересно и за да не пропусна да видя всичко, рискувах да не мога да го разкажа. Това беше единственият случай в историята на Азон,  а може би и в историята  на света, непълнолетен, без войска да извърши преврат и да завземе цялата власт. За да успее такова начинание беше нужна магия по-силна от трихилядна армия или ситуативна  манипулация. Но  магьосниците, за които съм чел, че са познавали това изкуство, от векове не са между живите. Ако старият крал не се върне до месец, ще се пенсионирам.

Може  би трябваше да се пенсионирам тогава. След  преврата не остана  какво по-съществено  да правя. Аз съм вещ по заклинателна и символна магия и използвам свободно силното слово. Но тези ми умения изглеждат като образователно  упражнения в сравнение с драконовия  поглед на младия принц. Той въобще не бе същото дете, което бях учил. Като че ли някой от вечните светотворци беше взел тялото му под наем и го управляваше. Овладяваше всяка ситуация без дори да дава нареждания – само с присъствието си, а после използваше думите, за да обясни как това се е получило от само себе си, защото е най-доброто. С такъв началник нямаше повече какво да върша и щях да напусна двореца, ако той не ме бе върнал. Каза ми, че има нужда аз да го науча да управлява народа с думи, но бях сигурен, че с тази негова сила не му беше необходимо. Думите са  само  изводи  и непълни обяснения  на това,  което вече е извършено със сила. Те имат свойството  повече като обобщения да ограничават действителността, отколкото да я допълват. Принцът прекрасно го знаеше и ме задържа със силата на магията си, а обяснението му бе колкото за извинение и за доброжелателна комуникация с мен. Така мислех тогава, но по-късно разбрах, че наистина мога да му помогна.

След  като установи властта си, Авелог се зае да промени държавата. Пренаписа някои закони. Изиска нови градоустройствени планове. Проектира мащабно строителство, преразгледа основно финансите. После назначи нови управители и включи всички активно да му помагат.  И точно  тогава  му се наложи да охлаби хватката и да поизостави  магията. Обществото е фиктивна мисловна конструкция и съществува единствено в съзнанието на хората. Промените в държавата на практика се извършват в техните представи, а манипулирането на всеобщото виждане е изкуството, което владея до съвършенство, все едно че аз съм го измислил. Прави се чрез обяснително определяне на истината  и едномоментна  заклинателна смяна на действителността. А това е знанието, което така усърдно се стараех да скрия от принца, докато му бях учител.

Авелог всъщност не се учеше. Той просто вземаше от мен уменията, които му трябваха в момента и те ставаха негови завинаги. Научи се да обработва  общото  мнение за седмица, а превръщането на всяка публична изява в заклинателен ритуал усвои за ден. Докато се усъвършенстваше, той променяше всичко около себе си. За няколко месеца успя да изгради светло бъдеще и заедно с него да промени цялата характеристика на държавата, като да беше изначалния ѝ законодател. Тогава спрях да съжалявам, че останах в двореца и станах участник в действията му.

Но принцът, докато усвояваше знанията ми, прихвана и болестта ми. Когато работиш усилено, ежедневно с много хора, неизменно започваш да губиш тайнствеността си. Дори фактът, че беше долетял от небето, бе станал вече всеизвестен, което го правеше не чак толкова значителен. Затова преди още положителните резултати от дейността му да станат реалност, дойде времето властолюбците в двореца отново да настъпят. Тайно  и бавно  те вкараха  в общественото  мнение идеята, че той е все още един незрял младеж без опит и върши глупости.

Така след няколко месеца успешни промени в държавата, тронът му вече се клатеше и той бе на път да загуби властта. Но на него тя не му трябваше. Само  неразумните се опитват да подчинят всичко, за да се почувстват важни, свободни и сигурни. Летящият принц очевидно отдавна го беше постигнал и стремежът към държавната власт за него бе безсмислен. Аз никога не забравям какво съм видял, прекрасно зная как той умее с магия и с поглед да управлява. Затова  не за него, а за останалите бе важно той да е начело в двореца. Сега  дори не мога да кажа, че бъдещето ще реши как всичко това  да продължи, защото младежът имаше силата да променя бъдещето, ако нещо в него не му хареса.

А лично за себе си вече взех решение. Няма да се пенсионирам. Принцът е все още прекалено млад и въпреки невероятната магическа сила, която кой знае как бе придобил, на него все още му е необходим човешки наставник. Някой,  който да му казва, че това, което прави е за добро, че пътят му е правилен и че истината за света около него се крие не в очевидното, а в магиката на времето и на собствената  му мисъл. Затова ще остана  в двореца, за да му помагам, да го подкрепям и да записвам събитията за поколенията.”

Магьосникът Шамбдън беше един невероятно духовит и любвеобилен човек, който преди ми беше учител, а впоследствие ми стана добър таен приятел. Именно това негово описание, което ми попадна  след толкова  столетия, избистри в паметта ми всички подробности  от ония времена, затова се опитах да го предам непроменено.

В ония времена положих сериозни усилия да не загубя реално официалната власт. Тогава осъзнах, че в същността си тя не ми трябва, защото истинската власт е тази над себе си, над възприятията ти и като такава, тя се простира над целия всемир. Разбрах, че съм минал практическия изпит на урока по управление на света.

Кралят

Баща ми – крал Нивакол се завърна. Онези, които бяха изгубили властта си с моето идване в двореца, го бяха открили – пленник в далечни земи. Бяха се договорили с враговете ни и те го бяха освободили. Пристигна без предизвестие и без свита

– изнемощял и съсипан след умопомрачително дълго пътуване. Посрещнах го с импровизирани почести, прегърнах го – ридаещ, безволев старец и го настаних в покоите му, за да си почине и да се възстанови. Когато вратата се затвори след него ясно видях и началото, и края.

Той никога не е бил истинският, любящ родител, от когото едно дете има нужда. С пестеливото си присъствие в живота ми олицетворяваше по-скоро властта, отколкото бащинската ръка и пример. Въпреки това дълбоко в себе си го почитах и завръщането му изпълни една незабелязана, но съществуваща в душата ми празнота. Така, изправен между коварството на пренебрегнатия враг и синовната си обич, аз отново трябваше да взема съдбовно решение – да избирам между реалното добро и законността. В едно кралство не може да има двама крале. Връщането на короната на баща ми щеше да отбие страната от пътя към един още недостигнат просперитет и да изпрати в забвение една недоизградена хармония в обществения живот. Това бе ясно за всеки, който познаваше крал Нивакол и явно беше целта на този, който го бе освободил. Но ако откажех да му предам властта, щях да загърбя собствената си дума и да наруша закон, който сам бях издал. Така щях да престана да бъда кралят, който винаги бих искал да бъда и бях станал. За пореден път се разпадна изграденото в представите ми гладко бъдеще, но сега това бе свързано с провала на начинание, в което бях вложил всичките си идеи, сили, цялата си воля и труда на хиляди хора.

Не забавих решението си. Още щом се затвори вратата на покоите на баща ми, аз се обърнах към присъстващите дворяни и постанових да бъде подготвена церемония за тържественото предаване на короната. Обратното би означавано да срутя сам делото си, което при създаденото положение щяха да направят враговете ми. На сутринта съобщих намерението си на баща ми и той го одобри.

Сънят с кошутата дойде по-късно. Вървях през гората към скалата на орлите с майка ми. Гледахме се с усмивка и много ми се искаше да я прегърна, но нещо все ме спираше. После вървях до малка, красива кошута, която ми се усмихваше и знаех, че това пак е тя. Седнах на малка полянка; галех я, прегръщах я, говорех ѝ, обяснявах ѝ нещо за живота си, изливайки цялото си сърце. Чувствах се щастлив. Тогава видях от небето да се спуска Вралеч. Огледах се и разбрах, че набелязаната му цел е кошутата до мен. Нямаше сила, която можеше да я спаси. Познавах орела – той никога не изпускаше жертвата си. Знаех, че ако искам да я запазя жива, трябва да го убия. Станах от тревата още преди да съм решил какво да направя. Тогава се събудих прав до леглото си. Не знаех, дали наистина съм се събудил и дали бях сънувал.

Този ден не ставах за крал. Нещо се бе случило с мен. Затова на зазоряване скочих от кулата и полетях. Беше рано за орлите, но все пак се насочих към дефилето на Ебра. Тогава видях събирането. Над скалата като тъмни сенки кръжаха безброй орли. Приличаха по-скоро на орляк черни демони в бързия затворен полет на заплахата. Беше сборище на орли. Вралеч бе сред тях. Беше съд на орли. Съдеха Вралеч. Бяха летели на смени дни и нощи наред, за да не му разрешат да кацне. С полета си, държанието си, с жестовете си му представяха обвиненията си. Съдеха го за това, че беше научил човек да владее света на орлите и му бе предал силата на безмълвното им познание. Орелът-учител се рееше сред тях величествен и спокоен. Полетът му не изразяваше нищо. Вралеч не говореше.Разбрах какво трябва да направя. Бавно, без да махам с криле се заиздигах над всички. Някои ме последваха нагоре. Аз вече бях осъден, моето несъществуване беше предрешено. Продължих още дълго да се изкачвам, докато и последните ми преследвачи не изостанаха. Бях достигнал предела на възможностите им. По-високо те не можеха да летят. Там бях сам. Въздухът беше разреден и чист, като да бях в небитието, а далече под мен лежеше целият свят – и земята, и небето на хората, и на орлите. И всичко това беше част от моя свят, който бе в сърцето ми.

Прибрах ръце до тялото си и се спуснах право в центъра на сборището, почти от височината на слънцето, със скоростта на изстреляна от небето стрела. Със свистенето на вятъра в ушите ми и приближаващата се земя, в мен дойде и способността да говоря с полет безсловесния език на орлите.

Събранието под мен ме забеляза и се разпръсна, за да разчисти пътя на свободното ми падане. В последния възможен момент аз отворих крила, убих скоростта, залепих се без никакво отстояние до изнемощелия Вралеч. Тогава заговорих на всички на техния им език:

“Аз съм син на крал и съм крал на небето, на земята и на целия свят. Вие всички живеете в него, защото ми харесвате, защото той ми харесва такъв. Но, което правите тук над тази планина, не ми допада и затова аз го преустановявам. Тези от вас, които не ме послушат и не се разотидат веднага, ще получат моето неодобрение. Ще им бъде отнета силата и свободата. Ще прекарат остатъка от живота си в плен на глада и на земята. Това ще е присъдата ми над тях. Защото аз единствен имам правото да съдя орли. Този тук – орелът-учител, когото вие съдите, аз го оправдавам. Той ми показа вашата мощ, величието ви и силата на безмълвното ви познание, така го запази за вечни времена. Затова сега аз го провъзгласявам за почетен орел, като с това му давам свободата и правото да ви представлява пред света. От днес той ще бъде връзката на хората с вас. Сега сте свободни да се разотидете!”

Кацнахме с Вралеч на скалата на орлите и дълго почивахме мълчаливи. Накрая той каза: “Нямам на какво повече да те науча, кралю. Нямам какво друго да ти дам в твоя живот. Ти имаш всичко, което може да се получи от орлите, което би могло да ти послужи. Затова пътищата ни се разделят. Аз оставам тук, на този връх, до края на дните си, а ти винаги, когато пожелаеш, можеш да дойдеш, за да полетим заедно. А сега си иди, кралю, защото хората ти те чакат.”

Появих се в двореца малко преди началото на тържествената церемония, на която баща ми се отказа от короната в моя полза. Беше научил всичко, което бе ставало по време на дългото му отсъствие и бе благодарил на съдбата, задето след преживения ужас в плен, му бе подарила добър син, подредено царство и възможност за спокойни старини.

А на мен съдбата ми бе дала възможност да видя сътворе-

ното в мислите ми, превърнато в реалност.

Краят на света

Събудих се след като вече бях полетял. Издигах се нагоре, без да махам с криле, както в деня, в който  се бях обявил за крал на хората и на орлите. Висините, които бях достигнал тогава, имаха притегателната сила на вечността и моят полет беше  все  натам.  Колкото   по-високо   достигах,   толкова   покрасиво  и невероятно  беше около  мен. Отгоре  всичко  беше ясно и кристално чисто, оттам земята с нейните форми и подредба  изглеждаше  нереална,  плод  на  въображението  ми, до което можех да се докосна,  ако поискам, но не бях длъжен да го правя.

  Издигах се все по-високо,  докато почувствах, че достигам края на възможностите си. Разбрах го по това, че докато се издигах бях изоставил мълчанието си и бях започнал да си говоря. Просто давах израз и обобщение на досегашния си живот, на постигнатото,  наученото и преодоляното. На най-високото разбрах, че този, с когото говоря, не е вътре в мен. Тогава съзрях сянката му и преди да погледна нагоре, вече знаех кой е. Аз всъщност говорех с Учителя си по свобода,  който се рееше над мен, на самия край на света.

– Тук ли си? – попитах.

– Не те ли е научил учителят ти по логика, че щом виждаш някого  и говориш  с него, значи се намирате на едно и също място по едно и също време?

  Замълчах.

– Продължавай! – каза ми с усмивка Учителят. – Докато не ме виждаше, не спираше да се хвалиш, а сега защо млъкна? Кажи още нещо за свободата, дошло е време да се разделяме.

– Истинската свобода е не само да можеш да вземаш личните решения, а да можеш и да не ги вземаш. Да можеш да ги прехвърлиш на хората и на съдбата си – замислих се. – Знаеш ли, говоря глупости! Моята съдба ми поднася  това, което искам. Тя изпълнява съкровените ми желания. Достатъчно  е да го осъзная дълбоко в себе си, за да разбера, че аз я командвам. Тя е моя и ме слуша. Подрежда живота ми към добро. Всъщност няма съдба, просто светът и бъдещето са ми подвластни, и работят за мен.

– Да, това е забележително. Явно си минал последния си урок по свобода. Нека ти го кажа с думи: безкрайната свобода е изначалната свобода, която никой не може да ти даде, защото ти я имаш по рождение и я носиш в себе си. Единствено можеш да го осъзнаеш  или никога да не го разбереш. Ти избра познанието и го постигна. Ако искаш да продължиш нататък, намери Повелителя, който може да те запознае със същината на времето. По този начин можеш да преодолееш и последното ограничение на човека – неизменността на живота и на смъртта. Той ще ти покаже неговото изкушение, за да пожелаеш да продължиш.

– Аз имам познанието за времената, виждам бъдещето и усещам миналото на всичко около мен. Имам и власт над живота и над смъртта, включително и над собствените си живот и смърт.

– О, той пак бърза, като че ли ако не постига непрекъснато нещо, ще умре. Нека само ти загатна следващото: знаеш ли какъв бях преди няколкостотин години?

– Какъв?

– Бях принц на Азон.

Онемях. Опитах се да си спомня подробности  от историята на страната си.

– Как ти беше името?

  Учителят така се тресеше от смях. че не можеше да отговори. Накрая почти през сълзи успя да вмъкне:

– Ти познаваш миналото, ти ми кажи! – и пак се закикоти. Когато се поуспокои, продължи: – Подсказах ти нещо, другото вече не е моя работа. От така наречените уроци по свобода знаеш, че поемеш ли нататък, докато  не стигнеш до края, не можеш да спреш. И не очаквай по този път нещастия и несгоди, защото както сам каза, съдбата ти служи и каквото  сметнеш за нормално, него ще ти поднесе. Но  нека те предупредя за нещо, което така или иначе ще разбереш – цялата абсолютна свобода и поемането на пълната власт над света нямат никакво значение и никакъв смисъл за човека, ако не са част от най-голямото изкушение и върховно постижение на духа – човешкото щастие. Приеми го за свое, за да го имаш. Да ти дава сили и желание да живееш. Да вървиш закъдето си се запътил.

– Къде да търся Повелителя? – попитах.

– Не зная, ти реши къде е, и го намери! Ако не успееш, тогава си го измисли!

  Учителят обичаше да се забавлява, като обръщаше всички сериозни неща в шега. И тогава си помислих, че го прави.

 Когата усетих, че е време за връщане, се почудих дали изобщо имам желание да го направя. Тогава зададох и последния си въпрос:

– Учителю, като гледам оттук земята, като си спомням целия си живот, аз виждам и разбирам подредба и подробности, които преди това са били мои мисли и желания. Оставам с впечатлението, че абсолютно  всичко, дори съдбовните за мен събития са плод на въображението ми. По същия начин, когато гледам от двореца небето, имам чувството, че полетът ми, познанието ми, разговорите с теб и с орлите са само в мечтите ми. Кое всъщност е истинската реалност?

  Този път Учителят беше сериозен:

– Действителност е само това, което за теб е горе. Земята е изцяло твоя измислица и затова я управляваш лесно, заедно с хората по нея – каза той и когато видя изумлението ми се разсмя. – Приеми, че се шегувам. Реалността е това, в което живееш тук и сега. Всичко около теб е както го виждаш в момента, в който се огледаш. Но  забрави, то няма да ти послужи за нищо,  докато  не го  откриеш сам.  Знаеш ли кое е по-важното? Това,  че за мен беше огромно  удоволствие  да бъда с теб, да общувам с теб и да живея с теб. Да те уча и да те наблюдавам как се справяш сам с нещата, за постигането на които си въобразяваш, че ти помагат. И вече не мисля, че се разделяме завинаги, а знам, че завинаги оставаме заедно.

  Учителят по свобода  постепенно се смаляваше, докато се спусках  към моя истински, реален живот, в който  след като бях постигнал толкова много, вече знаех, че ми предстои да усетя и простото човешко щастие.

Хрониките

Самият полет не е нещо,

което да не може да се преведе

на езика на нашия живот.

Можем лесно да го почувстваме,

ако се научим как.

Летящият човек (Пътят)

Историята

Воинът

Лордът

Веднъж поел властта като принц, утвърдена и узаконена в две официални церемонии по коронясването  му за крал, на Авелог  се наложи да воюва, за да я запази. Събитията  около тази война и причинителите ѝ бяха съвсем логични и нещото, за което той се обвиняваше, беше, че въпреки ненавистта  си към кръвопролитията  бе допуснал това да се случи. Бе приел за дадености в кралския живот жестокостта,  алчността  и предателството, като с това едва ли не бе предизвикал в началото на управлението си всички гадости, които ненавиждаше. Вече поел върху себе си отговорността,  Авелог я разгледа, анализира и я прехвърли на плещите на предателя, довел в Азон вражеската войска с цел да пороби собствения му народ.

Кралят арестува Круптик още преди началото на военните действия, дори преди да оповести решението си да води война. Бе усвоил до съвършенство умението да имитира примирение и дори проницателен човек като регента, който никога не си правеше илюзии, не можа да заподозре намерението му и се оказа в капан. Беше го извикал в една от малките зали без прозорци и с две врати, строена по-скоро  като преходна, отколкото с някаква функционална цел. Лордът дойде с охрана, докато кралят беше сам. Вглъбен върху фактите, хората и закономерностите, преди още Круптик да влезе, кралят вече знаеше всичко за него и за делата му, затова подхвана играта на предварително загубилия. Говореше за бъдещето, обясняваше мотивите за действията си, питаше го за мнението му, на което получаваше един и същ отговор:  “Вие кажете, кралю!” После помоли охраната му да излезе за минута с явната цел да се пазарят  насаме.  Настъпи  един  от  звездните  мигове  на  лорда. Фактът на надмощието му го изправяше пред триумфа на преговорите и го накара е усмивка да се съгласи и да спаси краля от срама  му, като изпрати охранителите си зад вратата.  А тя беше подготвена, когато се затвори, да не може да се отключи, от която и да е страна.

Останал сам с предателя, Авелог дълго го поглъщаше с поглед. Два пъти го беше побеждавал въпреки очевидното му надмощие. Успяваше, защото мислеше различно от хората и от нормалния свят. Начинът му на действие изглеждаше за тях безпочвен и нелогичен. Когато бе кацнал за пръв път в двореца, лордът, макар и вдървен от изненада, в никакъв случаи не би допуснал, че младият принц възнамерява без законно право и без поддръжници да свика общодворянско  събрание и да изиска от него цялата кралска власт. По същия начин сега, когато на границата бяха многократно по-силните войски на дринзите, противопоставянето  му на човека, който ги беше повикал, би било пълна глупост и никой не допускаше, че може да го направи. Но това не бе някой друг, а Авелог.

Круптик беше успял да изгради положението си в обществото чрез силата на парите, които винаги са имали властта да карат хората да вършат за собственика им каквото поиска. Тази действителност на господството им беше наложена като единствена за всички в кралство Азон, както и за повечето хора по земята. Затова  Авелог не пожела смъртта му, а властта над неговия свят, заедно с всичко, което той включваше. Животът на лорда щеше просто да загуби значението си за околните и да остане  за самия него. Затова  принцът го затвори в онази зала и го държа там до края на войната, без да реши бъдещето му. По онова време Авелог осъзна, че Круптик – излъган, арестуван и подчинен, всъщност беше надделял с факта на съществуването на тази война, защото бе успял да го накара да се съгласи да участва в нея, макар и като победител.

Същността на борбата е включването на противника ти в твоя реален свят. Победен си, ако отдадеш някому правото да бъде по-реален от теб, тогава ти присъстваш в неговото  виждане за нещата от действителността.  Побеждаваш,  ако  включиш него, заедно с цялата му представа за света, в своето познание за вселената. Авелог беше обучаван да го разбира още от орела-учител, но по-късно беше влязъл доброволно  в света на властта и парите, заради многото  хора там. А това, че има изграден цял готов свят и можеш да се включиш в него не е цялата истина, но тогава той мислеше, че е така.

В  младостта  си  лорд  Круптик бе наследил  именията на баща си, които  едва не опропасти  с първите си необмислени сделки. Изпаднал в заеми и задължения заради безпочвената важност, която обичаше да демонстрира, той бързо успя да разбере непогрешимостта си в предвиждането на текучеството на парите. Избра, вместо да изгражда финансово-властнически системи, наготово да влезе във владението на вече изградените.

Има позиции в обществото,  през които минават парите – позиции на самостоятелно  управление на свободни средства. Силните на деня, колкото и вечни да се чувстват, отстъпват все някога местата си на други по-актуални и по-силни. А силата им се крие в достъпа  им до властта и правото  им да решават кое е добро, кое зло, кое е редно и кое – престъпление, докато сигурността  си получават от натрупаните по време на управлението им финансови средства. Те лесно се превръщаха в средства за манипулиране, а по този начин и за придобиването на други такива.

Ала в ония времена такива като тях не ги пенсионираха, а ги обезглавяваха, докато онзи, който извършваше на практика тази  трансформация  на  властта  в пари  и  обратно,  оставаше вечен, защото беше нужен и на тях, и на следващите.

След първите си успешни сделки за внос в страната на стратегически суровини, лорд Круптик се пренесе в столицата, където се вливаха свободните пари, с идеята да покаже на притежателите им, че той е най-способният  и подходящ човек за обслужването им. За да попадне в подходящото  време на подходящото място, лордът използва умението си да изглежда искрен и прям. Говореше това, което мислеше. Заявяваше ясно, когато  искаше нещо. Никога  не се криеше. Не отказваше срещи и охотно  описваше сделките си, благодарността  си към тези, които му бяха помогнали да ги осъществи, както и печалбите  им.  Неговото   истинско  финансово  състояние  беше тайна  за околните.  Всъщност  той живееше по-нашироко,  отколкото беше разумно да си позволи, но това беше част от играта и залог за бъдещите му печалби. Скоро  стана очевидно, че лордът бе белязан със знака на успеха и като резултат получаваше за работата си все повече възможности и средства. Във всяка сделка успяваше да включи този, който даваше парите. Обикновено това беше човек с власт и Лордът го използваше да нагласи условията за стабилни печалби. А самият той по естествен път прибираше по-голямата  част от тях. Но  дори и след падането на съдружника му от власт, той никога не отричаше участието му, нито намекваше, че го е излъгал. Всъщност и не мислеше така. Беше убеден, че който и както да дава парите, печалбата си е негова и той лично отстъпва на другите, колкото им се полага. Впоследствие, когато сам навлезе във властта, тази негова постановка  стана причина за конфликти и негови загуби. Тогава започна да поверява на други хора част от финансите си.

Независимо  от реалната сила на богатството,  управлението на страната беше по закон родово  и всички велможи получаваха само хапки от кралската пита. Но кралят също бе човек и можеше да бъде убеждаван кое за него е важно. Лордът се постара  да се сдобие с благословията  на дворяните за годежа на богатството  им с властта и уреди сватбата на братовчедката си с още младия крал Нивакол,  като го убеди, че това е найдоброто за него и за държавата. Така получи неограничено влияние и пълен достъп до всички парични средства, които би могъл да поиска, докато накрая осъзна, че дори това не му стига.

Влизането  на Круптик във властта и началото  на личното му управление на държавните финанси бе последвано  от видим подем на страната. По същото време в бащините му имения на мястото  на неголямо рибарско  селище беше построен град Арбихон. Разположението  му бе подходящо  за търговски кръстопът  на  половината   свят.  Изградено  бе  ново,  голямо пристанище с всичките му прилежащи пътища и комуникации. Бяха уредени и сухопътните превози на товарите. В страната започнаха да влизат много чужди търговци с примамливите си стоки, които лесно се превръщаха от новост в необходимост. И вноса, и превоза, и продажбите им бяха под контрола на Лорда. Но още преди началото на войната, в която участва и беше пленен крал Нивакол,  международната търговия секна. Тогава Круптик обърна внимание на влиянието си върху вътрешните пазари и именно то му помогна да запази състоянието си непокътнато и дори заработи за увеличаването му.

Тъй като имаше достъп до цялото финансово текучество в кралството,  той намери начини да задължи към себе си и така реално да купи тези, на които държавата плащаше. Първо уреди тези плащания да минават през него. Всички, които получаваха от хазната  повече пари, отколкото  им се полагаше, бяха убедени, че са задължени цял живот да ги връщат на него и да му вършат услуги. Това в най-голяма степен важеше за военоначалниците и дори за цялата армия.

Круптик знаеше, че всеки се съгласява  да дава, когато  го убедиш, че така трябва, затова прокара цяла поредица от закони за длъжниците и третирането им. Той използва и опита си с финансово задоволените хора. Човек не мисли за бъдещето си, докато то му изглежда сигурно. Обмислянето на последици, неважещи за него самия, той възприема като тягостно задължение и губене на време. Затова Круптик уреди редовни приходи на тези, които установяваха  законността  в държавата. Те започнаха  да се съгласяват с него и да гласуват всичко, което им поднесеше. Назначаването  му за регент, когато крал Нивакол потегли на война, окончателно  затвори в ръцете му пръстена на властта.

Идеята да убие младия Авелог, когато баща му не се върна от похода, бе абсолютна глупост и в никакъв случай не би могъл да я допусне. За лорда смъртта на принца би означавала ненавременна борба за власт, а все още не бе законово  установена неговата лична победа в нея. Слухът за подготвеното убийство бе измислица на противниците му от лагера на кралицата, които я бяха подлъгали да вземе решение да скрие сина си с оглед на безопасността  му. Него всъщност нищо не го заплашваше, той щеше да живее като принц до деня на пълнолетието си, а най-вероятно и след него. Може  би щеше да се наложи  само  баща  му (когото  регентът много  добре знаеше къде е) да бъде убит в плен. Но  клюката за подготвеното  покушение над Авелог, подхваната от множеството, пообърка нещата, доколкото  да ги забави. Бягството на принца и връщането му направо от небето пред всички, обърна цялата ситуация с главата надолу. Охранените дворяни, със закърнели от немислене мозъци, видяха в пристигането на Авелог божественото начало на рода му и обладани от тайнството на полета му го възприеха едва ли не като проявление на дадената му от Всемогъщия власт. Така загърбиха истината за битието си, подвластно на парите и предадоха управлението на страната на непълнолетен. На всичко отгоре младокът започна със законотворчество, което разклати сериозно изградената система на имотовластие и върна нещата доста назад, а самия Круптик направо срина в калта.

Лорд-регентът никога не бе пропускал да забележи силата на противника, но досега беше съдил за нея само по натрупаното състояние, което бе единственият реален показател за възможностите му. Сега вече започна да внимава и за влиянието му върху околните. Явно, колкото повече хора можеш да убедиш в каквото  поискаш, толкова  си по-опасен,  по-силен и по си враг.

Круптик не беше човек, който се предава. Комбинативният му ум вървеше по естествен път към установяване на лична печалба и власт. Затова  още с провала  си видя нова възможност и измисли план за излизане от положението си на унизен и обречен.

След премахването на поста лорд-регент, той се извини на младия крал, че по здравословни причини не може да изпълнява новата си длъжност и напусна двореца под предлог, че отива в бащините си имения, за да се лекува и да отмаря. На изток към Абрихон, обаче потегли празната му карета със свитата, а той заедно с малък военен отряд и с каруца, пълна със скъпи дарове, се отправи на тайна среща с предводителя на дринзите. За няколко дни, последвани от пиянски нощи, лордът успя да му разясни плана си и да го убеди да участва в него. Крал Нивакол трябваше да бъде освободен от плен, да се върне в страната  си и да заеме отново  трона,  а след това  да се изпрати войска. Така дринзите щяха да получат Азон заедно с финансовата му система и приходите от нея, а Круптик, щеше освен да запази вече придобитото влияние, да стане и владетел на автономна област, включваща поморските земи ведно с града – пристанището Арбихон. С една дума лордът така щеше да придобие повече, отколкото  би имал, ако бе станал  крал. Заедно с увеличени законоустановени  приходи, щеше да придобие и  пълен финансов  контрол  над  властта.  И  всичко  това срещу обещанието да предотврати военната съпротива и да осигури лоялността на дворянството.

Планът бе осъществим, но се пообърка, когато Нивакол се отказа  от властта  и я предостави на сина си. И така промени нещата, доколкото  да накара дринзите да изпратят срещу Азон вместо неголяма войска внушителна военна сила, с която и без подкрепата на Круптик можеха да превземат страната. Лордът прецени ситуацията и прати на смъртните им врагове – язите един кораб със злато и с обещанието за още три, ако нападнат дринзите в гръб, когато той им каже да го направят. Това щеше да върне армията им точно след победата ѝ обратно и за установяването  на новото  управление. Лордът пак щеше да е най-необходимият човек. Върна се в двореца, обгради се със свита, зачака момента на триумфа си и на окончателното  завземане на цялата възможна власт.

Всъщност още с потеглянето на дринзската армия към границата на Азон, всичко беше вече предрешено, а краят му – предизвестен. Затова желанието на Авелог да преговаря бе съвсем логично. И въпреки, че още не беше решил какво ще направи с младия крал, Круптик отиде на срещата с любопитството на победител, за да се наслади на успеха си.

Когато  свитата му излезе отвън, усмивката на Авелог изчезна и той заоглежда лорда, сякаш виждаше нещо ново и интересно, което дори не беше човек. Чак след няколко минути го погледна в очите и проговори:

– Знам всичко за преговорите ти и с дринзите, и с язите.

Лордът се сепна. Това не бе възможно, но фактът, че го бе казал, предреши края на Авелог. Каквото и да се уговореха от тук нататък, хлапето трябваше много скоро да умре.

– Не разбирам за какво говорите, кралю, но ако ви е изгодно да продължите – отвърна той. Това означаваше, че чака предложения.

– Хайде  да спрем с официалностите  – отвърна  кралят и това значеше, че признава равенството му, а с това и победата му, – имам само едно предложение.

– Смирено  чакам да продължите, кралю – усмихна се на-

сила лордът.

Авелог занарежда замислено:

– Всеки коронясан  в църква пред народа си принц е вече крал. Аз  бях два пъти коронясван  и би следвало  да съм два пъти повече крал. Но  ти дойде при мен като при престъпник, със стража и оръжие. Нека бъде по твоему, от днес преставам да ти бъда крал. Защото аз съм крал на живите в Азон, а ти не си вече между тях. Предложението ми е да си върнеш живота.

Чак сега лордът обърна внимание на самозаключващата  се врата, през която бяха излезли стражите, разбра капана и посегна за меча си. Кралят вече държеше своя, който трябва да е бил скрит някъде. Круптик бе гледал дуелите на младия Авелог и знаеше, че без помощ отвън нямаше никакъв шанс да го победи. Извика, но никой от стражите не се отзова.

– Знаеш какво се прави с предателите – продължаваше кротко Авелог, като го гледаше в очите. – Смърт до девето коляно. Но аз няма да те убия сега. Ще те зазидат в тази стая. Тя ще изчезне от плана на двореца и призракът ти ще броди из него за вечни времена. Никой няма да узнае къде е гробът ти, защото такъв няма да имаш. Единствено аз ще се вестявам понякога и ще примамвам духа ти, а той ще ми помага при ръководенето на финансите на държавата. Така мъртъв ще постигнеш мечтата си да управляваш Азон.  Синът  ти ще умре тези дни. Можеш  да го спасиш, ако успееш, ако изобщо намериш начин преди да те зазидат да изпратиш съобщение на язите, да нападнат още сега Дринзия. Не държа особено точно така да се получи, но може да стане още по-интересно.

– А къде ще се свреш ти, кралю, млад и глупав, когато дринзите потропат на вратата ти и попитат за мен? Не разбра ли вече, че твоят живот свърши?

– Не бери грижа за мен, лорде. Аз имам и земята, и небето, и дори властта над теб. А какво ще стане с мен и какво аз ще направя, можеш само да предполагаш, умирайки – кралят излезе през отворената врата, като я бутна да се самозалости.

“Този крал е луд! – мислеше си Круптик. – Той няма никакъв шанс срещу дринзите. И съдбата  му, и животът му са вече предрешени от мен.” Но постепенно в съзнанието му бавно се промъкна истината, че през живота си Авелог никога не бе губил битка и ако в момента наистина го зазиждаха, единственото, което всъщност би могъл да предреши, е животът на собствения си син. Колкото и побъркан да изглеждаше кралят, този път той бе спечелил окончателно. Бившият лорд-регент остана  сам в гробницата си със задачата да анализира живота си, докато  осъзнае  реалността.  Беше измислил сам печеливш сценарий, беше изманипулирал докрай хода на събитията и точно когато  победата му беше сигурна, Авелог превърна реално постигнатото в илюзорен балон и го спука. В тази игра кралят беше непобедим.

Круптик бе изваден полужив от гробницата си след повече от три седмици, когато  се разчу, че язите са нахлули в Дринзия, а това постави началото на седем годишна опустошителна и за двете страни война.

Лордът беше официално  помилван срещу изземването на имуществото му в полза на хазната и бе назначен по милост на краля за управител на дворцовите финанси. Синът  му бе поставен за губернатор на Поморските области и се засели в Арбихон, където живя и управлява до смъртта си с вродените си умения да усеща предварително печалбите.

* * *

А краят на тази война сложи край на илюзиите ми за важността на кралския ми живот. Колкото  и героично да звучи в хрониките, той донесе на хората  само  кръвопролития, нещастия и скърби.

Аз успях безапелационно да поема цялата власт в страната, но това изпи и силите ми, и желанието да я имам. Сам  бях избрал съдбата си в деня, в който бях долетял в двореца, за да стана крал, но вече дори не бях сигурен защо го бях направил. Това ли бе МОЯТ  живот?

“Животът ти е онова,  което успееш да построиш  от себе си!” – бях чувал да казва някога Учителят по свобода.  Затова се постарах да уредя нещата в страната да вървят без постоянното ми присъствие в двореца и след това го напуснах, за да построя за себе си своя живот, в който да бъда щастлив.

Раздялата

Любима моя,

Пиша ти думите, които  не бих могъл да ти кажа, докато стоя пред теб. Пиша ти го, защото разбрах, че съм те загубил. А имам толкова  много да ти кажа, че дори не знам откъде да започна.

Смешно е мъж да говори за чувствата си и с това да си предава  важност.  Ти си  жената,  която  обичам  и единствено съм обичал  с цялото  си сърце. Ти си тази, която  е важна за мен. Затова  те моля да не отдаваш  значение на чувствата ми, защото това може да те задължи да бъдеш с мен. А щастието в любовта включва свободата и всяко насилие над истинските желания изражда пълнотата  на преживяванията, като превръща свободното  съжителство в пародия.

В момента, докато ти пиша, в съзнанието ми отново се заражда някаква представа за бъдещ, съвместен живот, но знам, че всичко това е илюзия. Вярно е, че все още се виждаме, но в срещите ни няма радост, а е останала само безкрайната тъга. Е, аз съм специалист по загубите. Толкова пъти съм градил, че имам спомени като че ли от няколко живота и винаги всичко е изчезвало от реалността като дим. Сега  обаче знам, че ми е за последен път. Този живот е свързан само с теб. Той няма смисъл без теб. Аз няма какво да правя в него, ако не сме заедно. Ти си първата жена, на която съм казвал, че я обичам, защото си първата, която наистина обичам.

Затова ще направя онова, което трябваше да направя много отдавна  и ако бях го свършил навреме, може би щяхме да създадем семейството, за което мечтаехме. Може  би щяхме да си омръзнем и да си мърморим недоволни, докато остаряваме заедно. Щяхме да търсим разнообразие в чужди компании, където да се оплакваме един от друг. Вечер щяхме да се чудим какво да правим и нямаше да имаме спомените от този бурен, изпълнен с внезапни промени и катаклизми живот. Но  щяхме да сме заедно. И щяхме да имаме дом и деца, защото, повярвай ми, дори и да не си е личало досега, това е единствената ми мечта.

Много отдавна можех и трябваше да се откъсна от живота тук. Да изчезна за известно време и да осигуря финансово  бъдещето, което бяхме изградили в мечтите си. Но  не го направих. Исках да имаме нормален живот, да забогатяваме постепенно заедно с приятелите ни, да им помагаме и да се виждаме в очите им важни. Та ние дори го бяхме постигнали! По-късно, при провала ми, още можех да взема нещата в ръцете си и да предотвратя идващата раздяла. Но и тогава не ме интересуваха последствията,  просто  исках  да изживеем докрай  всичко  заедно. Как да се страхува от удавяне човек, на когото спасителното му въже е вързано за кръста. А другото, което ме спираше, бе фактът, че съществуването ми до теб при каквито и да било обстоятелства за мен е истинското щастие.

Тогава, за да те предпазя от отговорност  пред кредиторите ни, аз поех вината и измислих версията, че не живеем вече заедно, а си ме напуснала, защото си се разочаровала  от мен. От малък знам, че имам способността думите ми да се превръщат в реалност, затова никога не ме е било страх, че лъжа някого. Ако лъжата ми е от значение за него, тя се превръща в истина. Много пъти съм си повтарял: “Внимавай,  какво  приказваш!” Сега се чудя, дали ако кажа на всички, че сме лъгали, че всъщност никога не сме се разделяли и при каквито и да било обстоятелства ще прекараме живота си заедно. Дали ще стане истина? А колко бих искал да е така!

Отначало  се разбрахме, че съм беден, фалирал търговец, потънал  в дългове и че този факт няма никакво  значение за нас. Сега  след всичко преживяно как би реагирала, ако разбереше, че през цялото време съм можел да намеря достатъчно пари, за да изпълня всичките ти желания. Щеше да ми отнеме време и едно изчезване. Не го направих, защото тогава нямаше да съм вече същият аз, а беше възможно дори да се разделим. А мисля, че значех много за теб. Може  би колкото  ти значиш за мен.

Веднъж, когато бяхме в планината, аз ти казах, че внезапно съм си спомнил кой съм. Тогава  бях решил да ти разкажа всичко за себе си, за миналото си, но това отново предвещаваше раздяла. Уплаших се и затова бързо потулих истината. Тогава ти казах, че съм се разхождал, както в сънищата си, по непознати места. Лъжех. Много добре познавах местата, по които обикалях, но се опитвах да направя така, че без да се променяме да постигнем каквото  искаме. Променях законите на финансовото  текучество, на управлението на парите, дори се опитвах да оформя ситуации, от които  внезапно да спечелим. Но не успявах.

Зная защо те изгубих – с лъжата. Още първата ни уговорка беше, че ако имаме проблем, ще го сложим открито пред нас и ще го разрешим. Аз измених на този принцип. Когато се захванахме със сериозна търговия, нещата станаха необратими. Заради глупавия навик да показвам, че всичко върви добре, аз криех дори от теб истинското положение и опасностите.  Ти не беше живяла с много пари и не беше свикнала да смяташ в милиони, затова си въобразих, че като не ти показвам потъването, което предизвиках, ще мога да те предпазя от страха и ти да останеш същото весело, изпълнено с надежда и сигурно в своето бъдеще момиче. Така хербаризирах твоя образ, че те откъснах от действителността. Само  че тя се стовари върху ни и тъй като аз предварително знаех степента на риска, това те пречупи. В момента се чувствам безкрайно виновен, но тогава го смятах за правилно. А съм грешал.

Винаги съм рискувал. Собственият  ми живот и бъдеще не са имали значение за мен, а досега не бях срещал човек, който да има истинско значение. Затова сега не мога да се изправя на крака. Вече знам, че животът без щастие е като празна чаша – колкото и да е красива, тя е предназначена да има съдържание. Нашата се спука по средата и остана спомен.

Искам, без да те натоварвам или да те задължавам с нещо, да ти разкажа част от истината за себе си. Преди години, след като вече се бяхме запознали, аз летях с орлите чрез силата на мисълта. Още тогава бях научил, че с желанията си мога да направлявам събитията в живота си. Това по-късно започна да правиш и ти. Но  по онова  време ти слушаше разказите ми в захлас,  широко  отворила  големите си красиви  очи  и къташе всяка моя дума в душата си. Аз бях впечатлен. Внезапно и съвсем неочаквано  за  мен дойде  денят, в който  почувствах,  че имам цялата свобода на желанията си и тогава разбрах, че обикновеният живот ме привлича със своята простота. По онова време все още не водех този обикновен живот. Управлявах хора и държава, справях се много добре, но когато се превърна в рутина, нещата престанаха да вървят идеално. Бях затворен в проклятието на рода си да ръководя неразбран и да избягвам близки връзки с други хора, а ако сърцето ми се отвори за нещо, да го крия така, че да не си проличи.

В деня, за който ти разказвам, аз дадох на себе си правото да бъда обикновен човек, да имам желания, като всички останали. А по-късно ти ме научи да имам чувства, без да ги крия и да се срамувам от тях. Сега изгубих всичко. Чувствата ми станаха излишни.

Тогава те пожелах. Реших, че те искам за себе си с твоята младост и искреност, с любовта ти и възхищението, което се четеше в очите ти. Исках те с цялата ти красива душа. И преди знаех, че мога да влияя на хората, да ги увличам с идеите си и да ги карам да мислят като мен. Правил съм го неведнъж, забавлявал съм се с промяната на мненията им, вижданията им и последващите ги действия. Но никога не бях пожелавал лично да се възползвам от това. Тогава го пожелах. И ще ми повярваш ли, че още след първия ден, в който бяхме заедно, аз вече бях решил да прекарам остатъка  от живота си с теб? И ти го казах още тогава, но едва ли си го приела за истина. А нещо в мен вече се беше преобърнало,  аз мислех за себе си като  за друг човек. Вместо да те взема в моя живот и в моя свят, аз бях влязъл в твоя, а там всичко беше така хубаво, че останах.  Заживяхме заедно, градихме планове за близко и далечно бъдеще, което беше прекрасно и знаех, че е възможно, но... не стана. Толкова навътре навлязох в света на обикновените хора, че започнах  да бъркам дори спомените си. Моят свят – този, от който бях дошъл, е пълен с жестокост,  сила, пресметливост и битки. Битки, в които те вълнува победата, а не участниците в тях. В света на хората – този, в който ти беше живяла, господстват понятия като: чест, любов, дълг, семейство и сигурност. Тези неща са познати на господарите на живота само за думи и се използват от тях като стимул за другите, но за обикновения човек те са абсолютна и неотменима същностна истина. Когато заживях с теб, аз заживях като човек и тези неща ми станаха присъщи, затова въпреки познанието си за цялата система и възможността да я манипулирам, не можах да се справя. Оттласквах  се постепенно от дъното с уменията си на господар, но със средствата, достъпни за всички хора да издигна нас двамата до върха. Всъщност  и тогава можехме да живеем спокойно като околните, но явно бях объркал спомените и амбициите си от два живота. Бях смесил в мисленето си две несъвместими съществувания. Затова зная, че цялата вина за провала на връзката ни е само моя и те моля да ми простиш.

Веднъж сънувах сън, който съм ти разказвал. Вървяхме с компания по горска пътека и стигнахме до огромна, отвесна канара. Аз се приготвих за изкачване и тръгнах. Ти пожела да дойдеш с мен. Когато вече бяхме до скалата, аз те върнах с думите, че скоро ще сляза при теб. Когато преди време ти разказах съня си, ти казах, че сме се качили заедно. Излъгах, ти ме чакаше при другите. А как бих искал да съм наистина там горе с теб! Обещавам да сънувам пак същото и този път да те взема със себе си.

Провалът дойде, когато  в предприятието ни влязоха чужди пари. Тези, които ги даваха, искаха определен тип работа и задължения от моя страна, а по техния начин не можехме да изведем до  горе  толкова  рисково  начинание.  Опитах  се  да обясня  това  на  партньорите  ни, но  не успях.  Говорех  с  тях един по един, а може би трябваше да ги събера заедно, за да няма съмнения, недомлъвки и недоразумения. Тези, които ни финансираха, ми прехвърлиха всичките задължения, а след срива се убеждаваха един-друг, че ако  бях работил,  както те бяха искали, щели сме да успеем. Това са глупости! Те не проумяха изобщо за какъв мащаб ставаше дума. Затова от тогава реших да работя сам и... не работя.

Приключвам с това. Не е толкова важно миналото. Всичко в човешката душа е поправимо, а може би дори и самата тя, но не зная как и от кого. Важно  е не какви спомени влачиш зад себе си, а какво бъдеще реално ти предстои. От много  време бъдещето ни с тебе бе изтъкано от фантазии. Аз знам какво значи да строиш живота си първо в представите си, после в реалност и виждам ясно построеното  от другите хора. В твоята сграда моят силует се губи. Дойде време и аз да построя  мой личен живот с твоето постоянно присъствие в него, и тогава да ти го покажа. Ако го харесаш, ще сънувам пак скалата и ще се катерим двамата с теб по нея.

Фантасмагории!  Илюзии! Ако можех, до сега щях да съм го построил. Все пак ще се радвам, ако поискаш отново да сме заедно. Чудно, как човек успява с лекота да управлява живота на другите хора, а изобщо не може да се справи, щом сам попадне в него.

Искам да ти кажа и още нещо. Зная, че може да се управлява бъдещето, случайностите и дори късмета. Правил съм го и винаги, когато не се отнася до нас двамата, се получава. Мога да предначертая съдбата на всеки и после да разбера, че каквото съм предвидил, се е случило. Но  изглежда, че съм започнал да се вземам прекалено на сериозно. Когато съм недоволен от себе си, съдбата ми го приема, като желание за провал и той неминуемо идва. Сега  се опитвам да установя хубавото в нашия живот, но дали защото прекалено бързам или поставям много условия, аз всеки ден се събуждам със съзнанието за неуспех и неизпълнено намерение. Тогава  започвам наново  да строя.  Може  би не вярвам в това  достатъчно  или нещо дребно ми убягва. Моля те да не приемаш обещанията, че бързо ще се оправим за поредната измислица. Просто се опитвам да вкарам добрите си идеи чрез думите си в реалността. Но  не ми стигат силите. И вече няма смисъл. Важни са не придобивките, а самият живот и красотата  в него, а те все повече ми убягват и без теб губят значението си.

Много бих желал писмото  ми да стане излишно и да не стигне до теб. Ако решиш, че още ме обичаш, никога няма да го прочетеш. Или може би много по-късно, като спомен за тежките времена. Не искам да завършвам с баналното: “Желая ти щастие!” Това би означавало,  че вече съм приел раздялата ни, а не е така. Затова  ти желая всичко,  което  ти искаш. Аз просто ще изчезна. Човек ще ти донесе парите, с които да уредиш живота си и да се разплатиш с тези, за които решиш, че имат право да вземат. Аз вече няма да съществувам. И ако някой ти каже, че е видял човек, който  прилича на мен, не му вярвай – няма никой като мен. Може  би след много време ще се появя и ще те попитам, искаш ли да построим заедно къща за децата си и храм на мечтите си? И тогава ще ми отговориш, какво си решила.

Не се чувствай задължена към мен и знай, че винаги си усещала нещата по-точно и си вземала по-добрите решения. И ако  бях споделял  повече с теб, и ако  бях по-искрен,  всичко щеше да бъде наред, и нямаше да те загубя. Бъди такава, каквато си. Истинската ти! Обичам те!

А сега си пожелай нещо и знай, че ще се сбъдне.

Всъщност,  раздялата ни не е истина. Дори се виждам, как след дълъг, уморителен полет се прибирам вкъщи. Там ти готвиш вечерята, а аз ти разказвам къде съм бил, какво съм правил и ти обещавам на следващия ден да те взема със себе си. Това звучи като фантазия, вероятно не отговаря на представите ти за реално бъдеще и на желанията ти, но е една идея за съвместен живот, която смятам да доизградя, докато се превърне в действителност. Защото така ми харесва, така изглежда красиво и съм с надеждата, че ще го харесаш и ти.

Животът, който съм водил досега, е свързан с изпълнението на различни роли. Моето присъствие в него е съобразено  с представите на различните хора, дори и на мнозинството за реалното  развитие на обстоятелствата.  А  прекрасно  знам, че тази реалност е фиктивна и непълна, че е изградена хаотично върху спомени и правила, вместо върху истинско предстоящо бъдеще. И въпреки всичко приех да съм в нея, като отражение на чуждите виждания. Връзката  ми с теб извади от мен наяве една моя по-истинска личност, изпълнена с чувства и сила и аз нямам намерение да я изхвърля като ненужен отпадък в калта. С теб съм истинският аз, познал щастието в любовта и хармонията. Едва сега започвам да изграждам живота си такъв, какъвто го искам. Изчезвам, за да се реализират мечтите ни. Ще намеря изхода, съществуващ само в приказките. Няма да ме виждаш, докато не се науча да не развалям хармонията на живота с присъствието си. Можеш  да казваш на хората, че съм заминал някъде по важни търговски дела, че не знаеш кога ще се върна. Но те моля да не бързаш да ме забравиш и да ме изхвърлиш от бъдещето си, защото много боли и не бих понесъл това да е истина.

И нека Бог те благослови, щастие мое и мое най-истинско нещо в живота!

Старецът

– Сто двайсет и седем години.

– Имаш ли толкова  време за губене, кралю? – ме попита. Аз мълчах объркан, но той продължи. – На тебе, дето ги е дадено по рождение да можеш да събираш в един миг цялото време и са ти поверени промените в света, наистина ли искаш следващите стотина години да ти гният костите по върховете заедно  с  мен? Необходимо ли ти е това  за  друго,  освен  за ефект и за слава, след като вече можеш да променяш истината дори в миналото, а каквото си поискал да го получаваш сега?

Замълчах смутен. Подозирах,  че в думите на Стареца  има някаква истина, но не разбирах нищо от казаното.  Не  можех дори да си представя какво в действителност значи да събираш времето, а още по-малко да предположа такава дарба у себе си.

– Аз не знам нищо за същината на времето – заобяснявах припряно. – Преди години Учителят по свобода  ми го загатна и каза да открия Повелителя, който ще ме запознае с това. Дори смятах да питам теб, къде мога да го намеря.

– Учителят ти не ти ли каза, къде да го търсиш?

– Не, просто, да го намеря.

– Ти си крал, нали?

– Да! Крал съм.

– И като крал, вероятно познаваш  и кралството  си и съ-

седните страни?

– Да! Познавам ги!

– Познаваш ли тези земи?

– Познавам тези, от които идваме. Тази планина ми навява спомен, че съм я виждал, но нямам ни най-малка представа за земите оттатък нея.

– Знаеш ли коя година е на земята, от която долитате?

– Да! Разбира се!

– А знаеш ли коя е в непознатите земи пред вас?

– Предполагам, че е същата.

– Но не си сигурен, нали?

– Това може да се провери, като слезем...

– Попитах те дали си сигурен!

– Не съм.

– А защо, след като е толкова логично?

– Логиката е най-познатата и най-често използвана за заблуда илюзия, особено,  когато не са обхванати фактите изцяло. Логиката не дава представа за света около нас, а се опитва да го обясни. Затова е по-добре да не я използваме за опознаване на действителност – достатъчно е само малко недоглеждане на нещо дребно, но съществено, или пък подмяната му по аналогия с нещо подобно, и логиката ни започва да ни лъже. Тя няма познавателен смисъл, а служи по-скоро за описване процеса на опознаването.

Млъкнах.  Всички бяха втренчили поглед в мен, сякаш виждаха призрак.

– Чии са тези думи? – вече тихо и не нападателно попита

Старецът.

– Предполагам, че са мои – отвърнах.

– Не, момчето ми. Сега  ги казваш ти, но ние вече сме ги чували. Това са думи на Повелителя. Този, когото  ти търсиш. Преди стотици години той се подигра с Великите Старци, като реши да умре. И други от тях са умирали, но всеки е предавал знанието, което владее на някой наследник и ученик, както аз, без да съм велик, обучавам тези двамата тук. Но  Повелителят просто  нямаше ученици. Той пръсна уменията си за управление на  времето  на  хиляди  парченца  измежду обикновените хора и оттогава  никой не може изцяло да ги събере. А когато някому потрябва  нещо от него – да пита смъртните. Трудно дори ще се намери някой от тях, който да е осъзнал силата си и знанията, които носи. Говори се, че има наречен, да събере на едно място цялото, но до последния момент няма да се разбере дали това не е поредната шега на Повелителя. Защото оня така си играеше и приживе с Великите. Но дори да е истина, никой не знае кой е наследникът му, за да го отвори. Може  и да си ти! Я ми кажи, ти какво всъщност търсиш на тази планина?

В този момент аз, като че ли се свестих и отново започнах да си спомням какво правя и накъде бях тръгнал.

– Всъщност... търся Повелителя.

– Няма да го намериш тук – отсече Старецът.  – По-добре го потърси в себе си. Но не мога да ти кажа как ще го изкараш от там и дали ще ти стигнат затова и стотината  години, отредени ти за живот на земята.

– А как всъщност е наречено да се събере Повелителят? – попитах  и въпросът отново  въведе дълго мълчание, взряно в мен.

– Ще го събере този, който открие и назове името му. От този момент той ще бъде Повелителя.

Готов бях да попитам как му е името, но въпросът ми си-

гурно щеше да убие Стареца от смях.

– Сега избирай – каза той – или си товари жълтиците и заминавай с тях, откъдето идваш, или почивай, че те чака дълго носене на тежък дядка чак до Велия.

Останахме на билото осем дни, в които се търкаляхме по полянките, предавахме си всевъзможни трикове в полет и слушахме невероятни истории и легенди за летящите хора. Старецът, като да беше живял хиляди години, знаеше всичко за всеки. Без заядливия си тон, той се оказа превъзходен и весел разказвач. Дори Галор не беше чувал повечето случки. В разказите му имаше цял един вълшебен свят с ангели, демони, полубогове,  хора  – змейове, вечни старци  и вълшебни планини. Това бяха легенди, които бях слушал още като дете, но предадени по различен начин. От неговата уста всичко изглеждаше нормално,  достоверно  и  конкретно,  сякаш  се  бяха  случили пред него с негови добри познати. Светът,  за който разказваше, уж беше като  нашия, но погледнат  от другата страна  на вълшебно огледало.  В него древните богове бяха хора от бъдещето, митичните змейове се присмиваха на селяните задето мислят, че им вземат децата, за да ги ядат, а те просто ги прибираха при себе си, за да ги учат на змейство. Пророците, попитани какво е наредил Господ,  докато уж слушаха гласа му, измисляха отговора,  който е най-добър за хората,  но въпреки това, казаното  от тях на момента ставаше неотменима истина. Колкото и весело да изглеждаше всичко, когато веднъж го чуеш, светът сякаш  ставаше  по-богат  и се променяше и ти не можеш вече да погледнеш на него и на себе си както досега.

В приказките му нямаше поучения, дори като че ли липсваше края им, той оставаше  отворен  сякаш за доизживяване. Това ме караше да се чувствам вътре в тях и оставяше в мен впечатлението, че наистина бях важен за летящите хора, а и за останалите.

След няколко дни потеглихме на дълъг полет. Старецът висеше завързан за кръста ми, а непосредствено пред мен летеше Галор, за да използваме свойствата на мантията му. Тогава за пръв път усетих сгъстяването  на въздуха на границата с междувремието. Като че ли плуваш и всяко най-леко движение на тялото ти, те отнася далеч напред.

Така се движихме няколко дни. Със  скоростта,  която поддържахме трябва да сме изминали хиляди километри, преди да дойде вечерта, когато Старецът  ни каза, че ще чакаме изгрева там, където сме. Кацнахме и уморени заспахме веднага, без да подозираме,  че на сутринта ще сме точно пред входа на вълшебния дворец на Велия.

Велите

Посоките на света (Издигането) 

Манипулаторът

Бурята

– За да стигнеш до Вахром трябва да се срещнеш с тази, за която се знае, че е рождената му майка. Тя е кралицата на щастието – Нефеда. Не мога да ти кажа как да я намериш. Говори се, че така и не напуснала земята, а само си сменяла мястото на живеене и външността си. Може  би ще се наложи да я потърсиш или да почакаш  сама  да дойде при теб. Не  зная. Това  е твоят живот и той е подреден по начин, пригоден специално за теб.

Аз, знаех коя носи името ѝ и бях щастлив да я познавам. Затова  с удоволствие се разделих със Стареца  и отидох  да се събера с другата си половинка.

Долетях до страната си, кацнах в началото  на града, като ангел материализирал се от изгрева и поех към дома на любимата си, за да ѝ разкажа истината. Тя беше моята единствена. Наричаха  я Неда и малцина знаеха, че рожденото ѝ име е Нефеда.

Кралицата на щастието

Докато войникът оздравял, тя вече се била влюбила. Когато той започнал да ходи, дошло време да напусне храма. Тогава сърцето ѝ се разкъсало на две и за да го събере, решила да тръгне с него. Приятелките ѝ се опитвали да я разубедят, като я заплашвали, че ще изпита върху гърба си гнева на отхвърлената богиня. Тя им отговаряла:

– Нашата  майка не може да иска да ѝ служим, като се отказваме от същността  на дара ѝ – любовта ни към хората. Където и да ида, аз цял живот ще ѝ отдавам дължимата почит и правото да направлява съдбата ми, както и на всички останали, защото сме ѝ деца.

Тръгнала с войника през пустинята. Подкрепяла го и му помагала  да оживее. Давала му от храната и водата, които носела със себе си. Но  един ден всичко свършило, преди да са стигнали до града. Тогава в отчаянието си тя се покачила на скалата,  под която били пренощували и поискала  от богинята помощта ѝ. Тогава тя чула гласа ѝ:

– Дъще моя, Нефеда, най-после доживях времето някоя от вас да реши да ми служи в живота си като в храм. Така да разнесе висшата любов сред хората и да ги научи да обичат както Бога, така и ближния си. Защото, аз така ги обичам, всички те са ми деца. С това си деяние ти изпълни волята ми, затова този, когото  виждаш да умира ще стане бащата на твоите деца. Аз ти подарявам живота му, подарявам ти и любовта, заедно с цялото щастие на земята. Нека те бъдат с твоето име и красота.

Нефеда разплакана слязла от скалата. Когато стъпила на пясъка, земята се разлюляла, камъкът се разцепил и от него бликнала вода.

Тази история няма край, защото още не е свършила, а все се повтаря в живота на много жени по света. Тя е разказана в прозрение на минало съществуване и на моята жена.

Когато била още малка, ококорено  мило дете, с лъчезарна усмивка, в къщата им дошла циганка, която гледала на ръка и така предсказвала бъдещето. На нея ѝ предрекла, както и на всички присъстващи, само хубави неща: “Ти си наречена, дъще, да преживееш голямо щастие. Ще станеш мома за чудо и приказ. Всеки ще те иска за жена. От далечни земи ще пристигне принц, ще се влюбите, ще се ожените и ще родиш кралски син.”

Изпратили циганката с дарове и веднага забравили какво е казала, защото гадателките с това си изкарват прехраната и не е нормално  на всичко да им се вярва. Но  малката  Неда  вече била получавала подобно видение, а може и да са били мечтите ѝ. Предсказанието напълно съвпаднало с него, затова приела думите му за записана в книгата на съдбата истина. Когато пораснала, почти  ги забравила.  Спомнила  си  ги години  покъсно в деня, в който ѝ разказах истината за другия ми живот. Това бе, след като се бяхме разделили. Беше се наложило сама да се справя с живота си, отчаяна, че вече е имала, а после е загубила магията на щастливия живот с любимия.

Преди да се омъжи, а и след това, тя жадно поглъщала в ума си историите за властни жени – кралици и бунтарки. Възхищавала се на волята и способността им да поведат хората и да ги управляват. Поставяла  се на тяхно място и знаела, че е способна и тя да ръководи, без да го е показвала до сега, защото е силна и самостоятелна  жена. В  съпруга си видяла това, което рядко се срещало при мъжете – почит и уважение към нея, към желанията и решенията ѝ. Така разбрала, че може да бъде с него до края на дните си. Но когато той видимо се предал и се отказал да се бори за оцеляването им, тя разочарована решила да поеме в ръцете си и търговията, и съдбата си. От мила и любвеобилна жена, се превърнала в силна и самостоятелна. Така успяла да изживее и тази си мечта.

Разказа ми, че е имала и друго видение, почти наяве. В него тя е игуменка в манастир живее тих, спокоен живот, в духовен мир, срещайки уважението на всички около себе си. Един ден при нея идва велможа, който търси от Бога своите истини. Среща  се с нея и я разпитва за смисъла на живота и какво да очаква от него. Тя му отговаря, че би му предала словата за щастие, ако той прекара с нея три нощи и тя да зачене от него. Той остава  при нея, и в следващите дни, му разказва това, за което дори не се сеща откъде го знае. Когато  за пръв път ме видяла, осъзнала, че велможата от видението ѝ съм аз. Докато живяхме заедно, често се питала какво точно иска да ме научи. Но започнала да го записва едва, когато се върнах да я потърся след раздялата ни.

“Може  и аз да съм Кралицата на щастието. Но при цялото ми желание да споделям с теб моето щастие, и при цялата ми любов към теб не успях да те накарам докрай да отвориш сърцето си и да бъдеш изцяло мой. Така и не постигнахме абсолютната искреност, която можеше да слее в едно душите ни. Това  постепенно  ме промени. Сега  вече съм друга и не съм така влюбена, за да не мога да си представя, че прекарваме разделени дните си! В мен се появи една хладнокръвна жена, готово да постигне всичко и го прави. Ако мислиш, че ще можеш да ме приемеш такава, ще разбереш, че все още те обичам и много държа на теб.

Всъщност, това щяха да са думите ми, ако бе дошъл преди няколко дни. Такава бях станала и такава бих искала да бъда. Но  после отново  нещо в мен се промени. Тук ни връхлетя някаква страшна, опустошителна буря. Гръмотевиците, докато падаха около мен, сякаш ме пречупиха. Те отвориха наново сърцето и чувствата ми. И тъй като си обещахме никога да не се лъжем, няма да демонстрирам  сега хладнокръвието  си. Аз все още се съмнявам, че можем да преживеем отново щастието, че сме заедно и съществуваме един за друг. Искам да съм с теб и това е по-силно  от мислите ми. Само  ми обещай, че от сега ще бъдеш цял, а не както преди да оставяш  за мен само част  от  сърцето  си, проблемите и постиженията  си. Обещай ми, че ще имаме бъдеще, и ще споделяме радостите и отговорностите си в съвместен семеен живот. Защото щастието идва, когато и двамата са готови да приемат времето, прекарано заедно, като най-важното събитие в живота им.

Животът не е обучение, нито постижение, а времето, което си решил да споделиш с другите. Той е пълноценен, ако си готов да подариш на тях и своето време. Което означава да им дадеш всичко, което представляваш в очите им, дори и това, което не знаят за теб. Личното щастие включва свободата  да бъдеш истински и всеобхватен, а щастието в любовта идва, когато споделяш всяко нещо, което откриваш, че е част от теб самия с любимия си.

Ще ти разкажа една приказка за влюбената девойка, змията и принца. Вникни  в нея, защото  е истинска. Това  е моята приказка за моята сила и моя път през живота: 

Имало  на  времето  една  девойка,  която  мечтаела  да  се омъжи за принц. Един ден, след като била изпрала в реката ризите на баща си и ги простирала по камъните, видяла под ръката си отровна змия, която се готвела да я ухапе. Девойката застинала в уплаха и ѝ се примолила да се смили над нея и да я остави да доизживее мечтите си.

– Какво ще ми дадеш в замяна? – попитала със съскане змията.

– Бих ти дала всичко, което поискаш, стига да се спася.

– Искам от теб само онова, което би ми дала от сърце, ни-

кога не би го потърсила обратно и не би съжалявала за него.

– Вземи тогава нещата, които не ми трябват и са неприятни за мен: Старостта, която ме чака след време, разочарованието от неосъществяването  на желанията ми, както и слабостта ми.

– Добре, така да бъде, макар и половината  от това да ми стига. Тъй, като оценявам щедростта ти, ще ти подаря като добавка към живота ти и своята отровна сила. Докато живееш, ще постигаш всичко, което пожелаеш. Ще получаваш това, за което мечтаеш, но ще го преживяваш само по веднъж: веднъж ще обичаш, един син ще родиш, веднъж ще оцениш живота си, веднъж ще победиш.  Но  няма  да  имаш определено  бъдеще, което да включва старостта ти. Всяко нещо, което придобиеш, ще бъде плод на твоите желания, ще бъде вечно твое, но ще се променя щом се докоснеш до него и ще се оцветява с цвета на душата ти. Това е пътят на змията и ти ще го следваш до края на дните си.

След което змията се скрила под камъка. Девойката се огледала и видяла, че ризите, които простирала  блестят от втъкано в тях злато, а вирът, в който перяла станал най-красивото място на земята.

Когато си тръгнала, срещнала по пътя момъка, който живеел в съседство и постоянно  я заглеждал. Тогава разбрала, че макар и привлечена от мъжете, той не ѝ харесва, усмихнала му се престорено и усмивката ѝ превърнала в камък сърцето му.

След време срещнала непознат, напет левент, с весел смях и го пожелала. Душата ѝ се потопила в очите му и го превърнало в принца от мечтите ѝ. Замислила се как да го накара и той да я пожелае. Вечерта замечтана, застанала пред огледалото и тогава за пръв път харесала тялото си.

Тя знаела, че ще го покори, но не искала да го направи изведнъж. Тогава  все още мислела, че ако е като всички и ако успее да накара принцът да се влюби в нея, значи това би могла да направи и всяка друга жена. И за да остане предначертаният ѝ път по-дълго мечта, тя станала  негова прислужница и направила любовта си тайна и тиха, като змия.

Ала колкото и да е била скрита обичта на девойката, тя винаги е имала свойството  да разбива стени и да отваря сърцата, скрити зад тях. След време принцът я забелязал, загледал я и също я пожелал. И след първия си допир до нея ѝ казал, че иска тя да му стане жена. Отвел я в далечната си страна, оженили се и не след дълго тя му родила син, а по-късно станала и кралица.

До тука приказката е много красива и би било добре да завърши така, но животът не свършва, щом постигнем мечтите си.

Кралицата не била загубила силата, получена от змията да прави истина от вижданията си и да променя нещата до които се допре. Не  било  нормално  съпругът ѝ да е идеален. След време в него се вселил демон, черен като смъртта, и той започнал да води със съседите си непрекъсната война. Този демон не би бил достатъчно силен, ако кралицата би могла сама, без усилия да се пребори с него. Докато кралят водил поредната си битка, някъде далеч, тя извикала всички магьосници от различни краища на земята. Заповядала им да направят всичко възможно, за да го отърват от злото, което го ръководело. Изредили се – всеки със своите знания и сили. Били направени безброй ритуали – всичките с нейно участие. Всичките били успешни, но нито един не помогнал и нищо не се променило. Накрая при нея довели една стара вещица, която били намерили да гние в тъмница. Тя, още щом я погледнала се изсмяла и ѝ казала:

– Това в мъжа ти не е демон, а могъщ змей, който го владее. Той му дава сили да побеждава, променя го всеки ден и няма да се успокои, докато не изпие докрай живота, който му е останал. Кралят може да се освободи, ако змеят в него срещне змията, с която би могъл в мир да остарее, а и тя да пожелае същото.  В  противен  случай  той  ще  продължи  да  сее  само смърт и разруха за всички навред. Но  вече е късно и нищо не може да се направи. Дошъл е краят му и той е най-добрият за всички. Змеят ще бъде умъртвен, защото мъжът ти ще загине в битката, която ще поведе след ден.

Тогава кралицата изведнъж разбрала, че всъщност тя е била змията, но не можела да изпълни условието, защото преди години била заменила старостта  си за сила. Всичко,  за което била мечтала, вече го била постигнала по веднъж. Сега ѝ оставало само да продължи да живее ден за ден без стремежи и постижения. Или да отмени споразумението си със змията и да си вземе от нея обратно старостта. Но пък тогава най-вероятно съпругът ѝ нямаше да е принц, нямаше да я обича и нямаше да ѝ бъде съпруг, от когото да има син. Тогава животът ѝ щеше да бъде жалък и тъжен, изпълнен с неизпълнени намерения и напразни мечти.

Какво е избрала ли? Каквото би избрал и ти.

Не се опитала да намери змията, която срещнала преди години, защото  докато  я търси, съпругът ѝ щял да умре. Не била забравила, че всичко, което поиска го постига по веднъж, затова си пожелала от сега нататък да има една доизживяна любов, един пораснал  син и любим, с когото  да остарее. А за да получи това не ѝ трябвала силата на змията, а единствено докрай да измине пътя ѝ, който криволичи през живота само в една посока, и никой никога не се връща по него обратно.

Качила се на коня си и препуснала с все сили към бойното поле. Пристигнала на другия ден по обяд, но вече било късно. Кралят лежал пронизан от отровна стрела и всеки момент го чакали да умре. Докато го гледала, покрусена, кралицата видяла змея в него, навела се над ухото му и прошепнала: “Аз съм твоята змия, и без да искам, те убивам с отровата на сбъднатите си желания. Когато разбрах това, реших да те спася. Но явно съм закъсняла. И тъй като съм ти обещала да отида с теб до края на света, сега оставам  с теб до смъртта ти. Бих умряла с теб, ако нямахме сина си. Него  няма да го изоставя, както не бих изоставила и теб. Но искам да чуеш, и да знаеш, че повече от всичко желая да гледаме двамата с теб как той възмъжава, докато ние остаряваме заедно.”

Тогава видяла как змеят си отива, а съпругът ѝ се събужда. Погледнали  я същите усмихнати  очи,  в които  навремето била потопила душата си и така го превърнала в принц. Извадила стрелата от гърдите му и изсмукала от раната отровата, а тя нищо не ѝ причинила, сякаш наистина била нейната.

Той оживял. Те били отново крал и кралица, щастливи като в приказките.

А онази змия, която  някога като девойка била срещнала, всъщност, нищо не ѝ била дала, нито пък ѝ взела нещо. Тя само с думите си ѝ показала  истинската ѝ същност и така предначертала пътя ѝ.

Това е моята история и моят път. Аз чувствам в себе си силата на змията и не бих се отказана нито от нея, нито от щастието си. И тъй като нося името на Кралицата на щастието, и самата нея в себе си, ще ти дам част от истината за него:

От която  и страна  да го погледнеш, щастието  е рождено право и дори задължение на всеки. То изобщо не се постига, а се получава наготово,  когато отхвърлиш условията, които сам си поставил пред себе си, за да го преживееш. И в никакъв случай то не зависи от онова,  което  си вършил досега,  нито какъв си бил или какво правиш в момента. Идва единствено от разбирането ти, че имаш право на него и че го получаваш даром. Защото щастието е подаръкът на вечността за хората, божията милост и правия път към възвишеността. То е целостта на вселената в теб и хармоничността  на мислите ти с нея. И е неизменно, вечно твое. Ако още не си го приел, аз сега ти го подарявам и ти забранявам да го изпращаш в бъдещето и така да му затваряш вратата. И ще се радвам, ако го изживяваме заедно. Бих желала двамата с теб да имаме наш живот. Но само, ако и ти го желаеш. Ти си свободен да избираш истината за себе си и да правиш с нея каквото си поискаш. Аз ще те чакам.

Сега  тръгвай! Време е да сложиш ред в кралството  си и в ума си. Очакват те важни срещи и решения, които ще променят всички, но най-вече теб. Може  би някъде там ще срещнеш и сина ни, който искахме да имаме. Очаквам,  докато  се върнеш, желанията ти да са ясни и да знаеш как и като какъв искаш да изживееш живота си занапред. Каквото и да е решението ти, аз ще го приема.”

Синхронизаторът

Най-важните срещи, които ни носят познанието за нас и за заобикалящия ни свят, се превръщат в събития, които очертават живота ни като крайпътни камъни. А за да ги осъществим, ние най-напред ги правим крайно необходими. Такава беше моята среща с Вахром  – великият синхронизатор.  Тя беляза и последната ми битка, която се оказа изключително важна за всички.

Проведе се на морския бряг. Не защото бе уредено да бъде така, просто там, и тогава се случи. Бях отишъл в Арбихон, за да огледам  положението  лично и да променя това,  което  не беше както го исках. Преди заминаването  бях разказал на любимата си всичко за двойнствения си живот, за силата си и за намеренията си, а тя ме бе отпратила, докато реша окончателно дали да прекарам с нея остатъка от живота си. Аз бях сигурен в желанията си, но разбрах, че и на нея ѝ е нужно време да помисли – дали ме иска такъв, какъвто съм. Затова се оттеглих в двореца и се заех с държавни дела, които след време ме изпратиха на посещение в Арбихон – морската порта на страната.

Бях трети ден в крайморския  град и всяка  сутрин летях над вълните. Беше ново, прекрасно усещане. Да се носиш над открито море с невероятна скорост,  на метър от повърхността му, пръските да те удрят в гърдите като камъчета и да вкусваш соления мирис на непознат простор. Какво ли щеше да е, да си крал, ако не можеш да летиш?

Нея сутрин бях тръгнал по-рано  и по изгрев вече се връщах. Сред дърветата на брега забелязах място, покрито със странна, прозрачна мъгла – не като пара, а като по-плътен въздух. Приближих се и за да я разгледам по-добре,  кацнах  до нея.

В мъглата имаше нещо. Може  би бяха безброй същества с безплътни силуети или пък тя самата беше жива, непозната сила. Докато я приближавах, тя се събираше и се уплътняваше. Усетих я като човек и дори чух глас, който шепнеше нещо неразбираемо.

– Какво си, ти? – попитах аз нещото.

– Ти, какво ме виждаш. И какво искаш да съм?

– Виждам те като силна мъгла, а искам да си този, с когото реших да се срещна, за да си подредя живота.

– И как се нарича той?

– Авелохроном или Вахром.

– Да. Това са две от имената, с които са ме наричали.

– Значи ти си великият, могъщ синхронизатор на събития-

та в момента?

– Синхронизатор, мое момче, е самият момент, стига да имаш смелостта да му повярваш и да му повериш съдбата си.

– А, ти, какво правиш тогава?

– Аз ли? Забавлявам се. Показвам на хората как сами могат да работят с времето. Подлъгвам ги с малките им постижения да повярват в силата си, за да си я опознаят. Аз ви показвам какво всъщност правите вие хората.

– И какво правим ние?

– Всеки сам изработва с волята и с желанията си части от света, одобрява ги, сглобява ги и ги пуска във времето за реализация и синхронизация с тези на другите хора.

– Защо тогава  всички те познават  като изначалния велик синхронизатор?

– Защото, когато за последно живях във времето сред хората, бях учител по времева магия. А точно чрез нея се урежда срещата на човешките мисли и действия със случайностите, което обикновено се възприема като всемирен синхрон.

– Може  би съм прав, че точно ти ще ми помогнеш да подредя и оправя живота си.

– Да, може би си прав. Но  живот се оправя най-лесно със спокойствие и смирение. А явно това не е твоята идея и твоят път. Ти искаш всичко да постигаш със знание и сила. Аз мога наистина да ти помогна да се справиш и така. Мога да ти обясня цялата  система  за  манипулиране  на  времето. Мога да  те науча на всичко за синхронизацията на събитията с човешките желания и виждания. Дори ще ти покажа как да поставяш маркери по  жизнения път, които  хората  обикновено  възприемат като случайности или част от Божия промисъл. И ще ти помогна, докато го правиш, да не излизаш от общото споразумение. Но  искам в замяна на всичко това  да ми се отплатиш с живот.

– Това пък какво е, не го разбирам?

– За да мога да синхронизирам едновременно всички времена, аз съм извън тях. Имам цялата вечност, но нямам живот в настоящето, където съм минало, нито в бъдещето, защото не е предвидено раждането на нов синхронизатор. Та нали всички знаят, че аз съм единственият, съвършеният и не би могло да има нито подобрение, нито пък повторение, защото съм възможно най-великият! А аз искам да поживея с хората. И точно ти можеш, само с едно твое решение, без да разваляш каквото и да е от жизнения си път, да ми дадеш реален живот в бъдещето. Това искам от теб. А ти си пожелай нещо в замяна.

Не  мислих дълго, защото  желанието ми беше готово  отдавна:

– Аз знам, че мога да правя всичко, което поискам. И което направя  да  се  получава  някак  естествено  и закономерно, дори ако съм го измислил в момента. Но искам да имам и твоята торба с магии, в която, когато и да бръкна, да мога да изкарам подходящо вълшебство и да върша с него това, за което е предназначено. Искам така да покажа на хората, че и чудесата са действителност и да ги науча да виждат света по-богат и по-истински от илюзията, в която живеят, и с която са свикнали.

– Торбата с магиите не е моя, а на този, който олицетворява непознатата  сила и заради внезапните промени, които предизвиква го наричат Дявол или Демон. За да я вземеш, трябва да се изправиш пред него и да го победиш. Ако  се чувстваш достатъчно  силен, още сега ще ти го изпратя от вечността на неизменните нещастия.

– Искам го! Не може злото да побеждава в света на хората – и това да е правило. Искам и силата му, и магиите му. Вместо да служат за вреда на другите, с тях аз ще ги науча, че всяка внезапна, видима промяна е единствено за тяхно и за всеобщо благо.

Мъглата постепенно се сгъсти и се превърна в огромно, черно, много грозно ухилено, човекоподобно  чудовище. То занарежда с глухия, плътен глас на пълното презрение над послабите и глупави живи същества:

– Глупак! Как изобщо дръзна да си помислиш, че можеш да се изправиш срещу мен?! Аз съм материализираното зло. Плод на страха на всички живи и досега живели на земята същества. Мога да те убия дори само с дъха си, но ще те оставя жив, за да се мъчиш и да ми служиш. Само  с факта, че вече си ме видял, ти ставаш мой. От сега нататък, каквото и да направиш, ще носи нещастие на всички, а най-много на най-близките ти. До каквото  и да се докоснеш,  то ще се разваля и така скоро  всички ще те опознаят  като  мой подчинен, дори  като самия мен.

– Ти си глупак, защото си мислиш, че съществуваш извън човешкия ужас! Ти май не разбираш, че нямаш дори собствен разум, а само повтаряш с действията си страховете на хората. И изобщо не можеш да се материализираш, ако не те събере някой като мен. А аз те извиках от небитието, за да те премахна завинаги. В църквата хората се отричат от принадлежността си към Сатаната, но никой не ги е научил да отрекат него целия. Това правя сега аз. ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ! Няма те никъде извън мен! Ти си мой и общ кошмар, но не си реален, а ако някога си бил, значи отдавна си изгорял на кладата на собствения си огън. Това, което виждам пред себе си, е само мъгла и зрителна измама.

Чудовището  започна  да  става  прозрачно,  но  това  скоро спря и гласът му отново прогърмя:

– Ти си нищожен, защото си алчен като мен. Искаш всички умения за себе си, за да командваш  другите с тях. Ти си силен и можеш да управляваш всички – по това си приличаме. Но не си могъщ, колкото мен и не можеш да ме победиш. Ако дори опиташ да ме изтриеш от съзнанието си и така да ме превърнеш в нереалност, аз ще отнеса със себе си торбата с магиите, защото те са моя собственост  и мой инструмент. А както разбрах ти не искаш да стане така. Бих ти предоставил нещо от тях, ако най-сетне признаеш, че сме едно цяло и всъщност управляваме заедно.

– Ти не ме учи какъв съм аз! И не ми обяснявай,  че съм алчен. А твоят истински инструмент не е магията, а величаенето на личността, с което подтикваш всеки към непрестанната борба за надмощие. Твоето оръжие е пренебрежението ти към истинската   същност   на  хората   и  презрението  ти  към  послабите, на което  учиш и останалите.  С него ти поддържаш илюзията на всеки за собственото  му величие и нищожността на другите. Така се опитваш да ни разделиш като убеждаваш всеки поотделно, че макар да е един от всички, той все пак е нещо повече от тях, затова може и трябва да ги подчини. А всички ние сме общност,  която съзнаваме, затова  няма място за теб в реалния свят. Ти си само една недовършена безсмислица, с която плашат децата, за да слушат родителите си. А за торбата с магиите не си прави илюзии. Аз съм те извикал, за да ти я взема и това вече е решено. Ти ще изчезнеш, а нея ще оставиш на мен тук, в реалността.

Мъглата започна съвсем да се отича от Дявола и да се събира в торбата  му, която  чак сега се появи между дърветата. След секунди той пак се сгъсти и заговори:

– Ти си  безсилен да  ме унищожиш, защото  стоиш  тук, пред мен сам. Как мислиш, че ще можеш да изкорениш от душите на хората  страха  от неизвестното  бъдеще? А  какво  ще кажеш за съществуването на непознатата свръхсила, която командва случайностите и колко е опасна тя? Дори да постигнеш успех в това отношение, той ще е временен. Всеки упорито ще се връща към наложената му още в детството вина и към първичното  правило  за неизменното  ѝ изкупление с бъдещи нещастия. И винаги ще е така, защото така си върви светът.

Знаех, че е прав и се замислих, а дяволът съвсем се втвърди и застана  реално пред мен. Не беше вече грозен, а силен, самоуверен и величествен. Усетих слабостта  си и внезапно прозрях същността  ѝ. Това  беше моята сила да материализирам с мисълта си и като такава можех да я управлявам. Успокоих се и разбрах какво да направя.

– Аз никога не съм бил сам. Всички хора ведно ще те унищожим точно в този момент, който след секунда ще е минало, а ти - окончателно  разрешен проблем. Това ще се чуе и усети навсякъде. Скоро  хората ще забележат липсата ти и постепенно ти окончателно  ще бъдеш изтрит от общото познание за реалността. Ще се превърнеш в спомен, а после и в смешно, отживяло времето си суеверие. За да стане така, ще излекувам страха на хората чрез самия страх в общо преживяното, но независещо от тях.

Не го изчаках да отговори, а изревах силно колкото мога:

– Нека в този момент да стане най-страшното и красиво чудо, което никой не би си помислил, че може да бъде направено от друг, освен от Бог. Нека  да пламне морето, да се чуе гръм като Божи глас, да се вдигнат огромни вълни като стени, но да не навредят на никого. Нека всички камбани в този град и в цялата страна да забият едновременно сами, а когато хората ги чуят в един и същ момент да се прекръстят и така, без да знаят какво правят да те унищожат в пламъка на собственото ти могъщество, като те забравят всички наведнъж.

Дяволът го нямаше. Чу се странен тътен и някъде в далечината над морето се извиха огромни пламъци – сякаш самият ад  се беше отворил  и бе изтървал  над  водата  огньовете  си. После звукът се увеличи и се превърна в бумтене, което резонира в постоянен звук на всички църковни камбани, все едно че някой стържеше с желязо по тях. Последният трясък съвсем ги разлюля и всички едновременно удариха, за да оповестят часа на победата над Дявола. А вълните, които се бяха вдигнали над морето от взрива, дори не стигнаха до брега, като че ли оттам ги натискаше звънът на камбаните.

Гледах прехласнат чудното зрелище без страх. Когато всичко утихна, аз се обърнах и видях, че на земята между дърветата  стоеше  торбата  с  чудесата,  заради  която  бях извикал самия Дявол от ада. Него  го нямаше. Хората  го бяха унищожили с Божия кръст и го бяха изкоренили от душите си. Така бе свършил живота му във времето. Днес някой вярва ли изобщо, че Дяволът съществува реално?

Взех чувала и преди да си тръгна, се обърнах да се насладя за последно на гледката. От мястото, където бях стоял по време на битката си, сега спокойно  ме гледаше красив младеж, който много приличаше на мен, сякаш това бях аз отпреди години. Затова го помислих за видение, но той беше съвсем истински и дори ме заговори:

– Това беше епическа битка. Жалко, че нямаше други свидетели освен нас, самите участници в нея. Тази твоя победа бе най-добрият начин да отключиш портите на времето. И само така можеше да изведеш хармонията и доброто от миналото, и от спомените, и ги установиш в общото настояще.

– Ти, кой си? Откъде се взе?

– Аз съм същият, който поиска от теб живот в бъдещето. С това, което направи, ти ми го даде и аз съм ти безкрайно благодарен. Затова  ти подарявам  и пътя към вечността  – да можеш да я виждаш, когато поискаш, и едновременно да знаеш, че вече си стигнал до нея.

– Приличаш на мен.

– Да, защото съм твой син, макар и още незаченат. Твой и на Неда – част от щастието, което ви очаква в бъдещето ви.

– Ти си много хубав! Искам да те пипна.

– Не идвай при мен, защото още не познаваш същината на времето и не си се научил да пътуваш през него. Ако дойдеш в моето обкръжение, можеш да не успееш да се върнеш обратно или да не улучиш точно мястото, където и когато те чака торбата с магиите, кралството  ти и жена ти – моята майка. Аз ще дойда при вас в най-подходящия  момент. И дали ще се родя принц, търговец или птица, няма никакво значение. Важно е само  да  прекараме  заедно  по-дълго  време и така  да  ви дам щастливото  бъдеще, което съм запазил за вас от хилядолетия.

Вярвам, че ще го познаете още щом го съзрете.

После събирането на времената приключи. Всяка  отделна частица от света се размести, завъртя се като кубче от детска игра и застана на другата си страна. Картината, която се получи, бе на морския бряг, в който се бях загледал. Без мъглата, вълните и бъдещия ми син. И без торбата с магиите.

Последната  битка, с разделението и отрицанието  в света на хората, беше завършила.

Краят на историята

Тази история завърши, като се превърна в истина -

разказаното - във вашето минало,

а аз - в бъдещето ви.

Ако не приемате това да е така, значи

това е само една приказка

и светът в нея е също толкова измислен,

колкото и целият свят.