Синхронизаторът

Най-важните срещи, които ни носят познанието за нас и за заобикалящия ни свят, се превръщат в събития, които очерта- ват живота ни като крайпътни камъни. А за да ги осъществим, ние най-напред ги правим крайно необходими. Такава беше моята среща с Вахром – великият синхронизатор. Тя беляза и последната ми битка, която се оказа изключително важна за всички.
Проведе се на морския бряг. Не защото бе уредено да бъде така, просто там, и тогава се случи. Бях отишъл в Арбихон, за да огледам положението лично и да променя това, което не беше както го исках. Преди заминаването бях разказал на лю- бимата си всичко за двойнствения си живот, за силата си и за намеренията си, а тя ме бе отпратила, докато реша окончател- но дали да прекарам с нея остатъка от живота си. Аз бях сигу- рен в желанията си, но разбрах, че и на нея и е нужно време да помисли – дали ме иска такъв, какъвто съм. Затова се оттеглих в двореца и се заех с държавни дела, които след време ме изп- ратиха на посещение в Арбихон – морската порта на страната.
Бях трети ден в крайморския град и всяка сутрин летях над вълните. Беше ново, прекрасно усещане. Да се носиш над открито море с невероятна скорост, на метър от повърхността му, пръските да те удрят в гърдите като камъчета и да вкусваш соления мирис на непознат простор. Какво ли щеше да е, да си крал, ако не можеш да летиш?
Нея сутрин бях тръгнал по-рано и по изгрев вече се връ- щах. Сред дърветата на брега забелязах място, покрито със странна, прозрачна мъгла – не като пара, а като по-плътен въз- дух. Приближих се и за да я разгледам по-добре, кацнах до нея.

В мъглата имаше нещо. Може би бяха безброй същества с безплътни силуети или пък тя самата беше жива, непозната сила. Докато я приближавах, тя се събираше и се уплътняваше. Усетих я като човек и дори чух глас, който шепнеше нещо не- разбираемо.
–Какво си, ти? – попитах аз нещото.
–Ти, какво ме виждаш. И какво искаш да съм?
–Виждам те като силна мъгла, а искам да си този, с когото реших да се срещна, за да си подредя живота.
–И как се нарича той?
–Авелохроном или Вахром.
–Да. Това са две от имената, с които са ме наричали.
–Значи ти си великият, могъщ синхронизатор на събития- та в момента?
–Синхронизатор, мое момче, е самият момент, стига да имаш смелостта да му повярваш и да му повериш съдбата си.
–А, ти, какво правиш тогава?
–Аз ли? Забавлявам се. Показвам на хората как сами мо- гат да работят с времето. Подлъгвам ги с малките им постиже- ния да повярват в силата си, за да си я опознаят. Аз ви показ- вам какво всъщност правите вие хората.
–И какво правим ние?
–Всеки сам изработва с волята и с желанията си части от света, одобрява ги, сглобява ги и ги пуска във времето за реа- лизация и синхронизация с тези на другите хора.
–Защо тогава всички те познават като изначалния велик синхронизатор?
–Защото, когато за последно живях във времето сред хо- рата, бях учител по времева магия. А точно чрез нея се урежда срещата на човешките мисли и действия със случайностите, което обикновено се възприема като всемирен синхрон.
–Може би съм прав, че точно ти ще ми помогнеш да под- редя и оправя живота си.
–Да, може би си прав. Но живот се оправя най-лесно със спокойствие и смирение. А явно това не е твоята идея и твоят път. Ти искаш всичко да постигаш със знание и сила. Аз мога наистина да ти помогна да се справиш и така. Мога да ти обяс- ня цялата система за манипулиране на времето. Мога да те науча на всичко за синхронизацията на събитията с човешките желания и виждания. Дори ще ти покажа как да поставяш мар- кери по жизнения път, които хората обикновено възприемат като случайности или част от Божия промисъл. И ще ти по- могна, докато го правиш, да не излизаш от общото споразуме- ние. Но искам в замяна на всичко това да ми се отплатиш с живот.
–Това пък какво е, не го разбирам?
–За да мога да синхронизирам едновременно всички вре- мена, аз съм извън тях. Имам цялата вечност, но нямам живот
внастоящето, където съм минало, нито в бъдещето, защото не е предвидено раждането на нов синхронизатор. Та нали всички знаят, че аз съм единственият, съвършеният и не би могло да има нито подобрение, нито пък повторение, защото съм въз- можно най-великият! А аз искам да поживея с хората. И точно ти можеш, само с едно твое решение, без да разваляш каквото и да е от жизнения си път, да ми дадеш реален живот в бъде- щето. Това искам от теб. А ти си пожелай нещо в замяна.
Не мислих дълго, защото желанието ми беше готово от- давна:
–Аз знам, че мога да правя всичко, което поискам. И кое- то направя да се получава някак естествено и закономерно, дори ако съм го измислил в момента. Но искам да имам и тво- ята торба с магии, в която, когато и да бръкна, да мога да изка- рам подходящо вълшебство и да върша с него това, за което е предназначено. Искам така да покажа на хората, че и чудесата са действителност и да ги науча да виждат света по-богат и по- истински от илюзията, в която живеят, и с която са свикнали.
–Торбата с магиите не е моя, а на този, който олицетворя- ва непознатата сила и заради внезапните промени, които пре- дизвиква го наричат Дявол или Демон. За да я вземеш, трябва да се изправиш пред него и да го победиш. Ако се чувстваш достатъчно силен, още сега ще ти го изпратя от вечността на неизменните нещастия.

–Искам го! Не може злото да побеждава в света на хората
–и това да е правило. Искам и силата му, и магиите му. Вмес- то да служат за вреда на другите, с тях аз ще ги науча, че всяка внезапна, видима промяна е единствено за тяхно и за всеобщо благо.
Мъглата постепенно се сгъсти и се превърна в огромно, черно, много грозно ухилено, човекоподобно чудовище. То занарежда с глухия, плътен глас на пълното презрение над по- слабите и глупави живи същества:
–Глупак! Как изобщо дръзна да си помислиш, че можеш да се изправиш срещу мен?! Аз съм материализираното зло. Плод на страха на всички живи и досега живели на земята съ- щества. Мога да те убия дори само с дъха си, но ще те оставя жив, за да се мъчиш и да ми служиш. Само с факта, че вече си ме видял, ти ставаш мой. От сега нататък, каквото и да напра- виш, ще носи нещастие на всички, а най-много на най-близки- те ти. До каквото и да се докоснеш, то ще се разваля и така скоро всички ще те опознаят като мой подчинен, дори като самия мен.
–Ти си глупак, защото си мислиш, че съществуваш извън човешкия ужас! Ти май не разбираш, че нямаш дори собствен разум, а само повтаряш с действията си страховете на хората. И изобщо не можеш да се материализираш, ако не те събере някой като мен. А аз те извиках от небитието, за да те премах- на завинаги. В църквата хората се отричат от принадлежността си към Сатаната, но никой не ги е научил да отрекат него це- лия. Това правя сега аз. ТИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ! Няма те никъде извън мен! Ти си мой и общ кошмар, но не си реален, а ако някога си бил, значи отдавна си изгорял на кладата на соб- ствения си огън. Това, което виждам пред себе си, е само мъг- ла и зрителна измама.
Чудовището започна да става прозрачно, но това скоро спря и гласът му отново прогърмя:
–Ти си нищожен, защото си алчен като мен. Искаш всич- ки умения за себе си, за да командваш другите с тях. Ти си силен и можеш да управляваш всички – по това си приличаме.

Но не си могъщ, колкото мен и не можеш да ме победиш. Ако дори опиташ да ме изтриеш от съзнанието си и така да ме пре- върнеш в нереалност, аз ще отнеса със себе си торбата с маги- ите, защото те са моя собственост и мой инструмент. А както разбрах ти не искаш да стане така. Бих ти предоставил нещо от тях, ако най-сетне признаеш, че сме едно цяло и всъщност уп- равляваме заедно.
–Ти не ме учи какъв съм аз! И не ми обяснявай, че съм алчен. А твоят истински инструмент не е магията, а величаене- то на личността, с което подтикваш всеки към непрестанната борба за надмощие. Твоето оръжие е пренебрежението ти към истинската същност на хората и презрението ти към по- слабите, на което учиш и останалите. С него ти поддържаш илюзията на всеки за собственото му величие и нищожността на другите. Така се опитваш да ни разделиш като убеждаваш всеки поотделно, че макар да е един от всички, той все пак е нещо повече от тях, затова може и трябва да ги подчини. А всички ние сме общност, която съзнаваме, затова няма място за теб в реалния свят. Ти си само една недовършена безсмис- лица, с която плашат децата, за да слушат родителите си. А за торбата с магиите не си прави илюзии. Аз съм те извикал, за да ти я взема и това вече е решено. Ти ще изчезнеш, а нея ще ос- тавиш на мен тук, в реалността.
Мъглата започна съвсем да се отича от Дявола и да се съ- бира в торбата му, която чак сега се появи между дърветата. След секунди той пак се сгъсти и заговори:
–Ти си безсилен да ме унищожиш, защото стоиш тук, пред мен сам. Как мислиш, че ще можеш да изкорениш от ду- шите на хората страха от неизвестното бъдеще? А какво ще кажеш за съществуването на непознатата свръхсила, която командва случайностите и колко е опасна тя? Дори да постиг- неш успех в това отношение, той ще е временен. Всеки упори- то ще се връща към наложената му още в детството вина и към първичното правило за неизменното и изкупление с бъдещи нещастия. И винаги ще е така, защото така си върви светът.

Знаех, че е прав и се замислих, а дяволът съвсем се втвър- ди и застана реално пред мен. Не беше вече грозен, а силен, самоуверен и величествен. Усетих слабостта си и внезапно прозрях същността и. Това беше моята сила да материализи- рам с мисълта си и като такава можех да я управлявам. Успо- коих се и разбрах какво да направя.
–Аз никога не съм бил сам. Всички хора ведно ще те унищожим точно в този момент, който след секунда ще е ми- нало, а ти – окончателно разрешен проблем. Това ще се чуе и усети навсякъде. Скоро хората ще забележат липсата ти и пос- тепенно ти окончателно ще бъдеш изтрит от общото познание за реалността. Ще се превърнеш в спомен, а после и в смешно, отживяло времето си суеверие. За да стане така, ще излекувам страха на хората чрез самия страх в общо преживяното, но независещо от тях.
Не го изчаках да отговори, а изревах силно колкото мога:
–Нека в този момент да стане най-страшното и красиво чудо, което никой не би си помислил, че може да бъде напра- вено от друг, освен от Бог. Нека да пламне морето, да се чуе гръм като Божи глас, да се вдигнат огромни вълни като стени, но да не навредят на никого. Нека всички камбани в този град
ив цялата страна да забият едновременно сами, а когато хора- та ги чуят в един и същ момент да се прекръстят и така, без да знаят какво правят да те унищожат в пламъка на собственото ти могъщество, като те забравят всички наведнъж.
Дяволът го нямаше. Чу се странен тътен и някъде в дале- чината над морето се извиха огромни пламъци – сякаш самият ад се беше отворил и бе изтървал над водата огньовете си. После звукът се увеличи и се превърна в бумтене, което резо- нира в постоянен звук на всички църковни камбани, все едно че някой стържеше с желязо по тях. Последният трясък съвсем ги разлюля и всички едновременно удариха, за да оповестят часа на победата над Дявола. А вълните, които се бяха вдигна- ли над морето от взрива, дори не стигнаха до брега, като че ли оттам ги натискаше звънът на камбаните.

Гледах прехласнат чудното зрелище без страх. Когато всичко утихна, аз се обърнах и видях, че на земята между дър- ветата стоеше торбата с чудесата, заради която бях извикал самия Дявол от ада. Него го нямаше. Хората го бяха унищо- жили с Божия кръст и го бяха изкоренили от душите си. Така бе свършил живота му във времето. Днес някой вярва ли изобщо, че Дяволът съществува реално?
Взех чувала и преди да си тръгна, се обърнах да се насладя за последно на гледката. От мястото, където бях стоял по вре- ме на битката си, сега спокойно ме гледаше красив младеж, който много приличаше на мен, сякаш това бях аз отпреди го- дини. Затова го помислих за видение, но той беше съвсем ис- тински и дори ме заговори:
–Това беше епическа битка. Жалко, че нямаше други сви- детели освен нас, самите участници в нея. Тази твоя победа бе най-добрият начин да отключиш портите на времето. И само така можеше да изведеш хармонията и доброто от миналото, и от спомените, и гиустановиш в общото настояще.
–Ти, кой си? Откъде се взе?
–Аз съм същият, който поиска от теб живот в бъдещето. С това, което направи, ти ми го даде и аз съм ти безкрайно бла- годарен. Затова ти подарявам и пътя към вечността – да мо- жеш да я виждаш, когато поискаш, и едновременно да знаеш, че вече си стигнал до нея.
–Приличаш на мен.
–Да, защото съм твой син, макар и още незаченат. Твой и на Неда – част от щастието, което ви очаква в бъдещето ви.
–Ти си много хубав! Искам да те пипна.
–Не идвай при мен, защото още не познаваш същината на времето и не си се научил да пътуваш през него. Ако дойдеш в моето обкръжение, можеш да не успееш да се върнеш обратно или да не улучиш точно мястото, където и когато те чака тор- бата с магиите, кралството ти и жена ти – моята майка. Аз ще дойда при вас в най-подходящия момент. И дали ще се родя принц, търговец или птица, няма никакво значение. Важно е само да прекараме заедно по-дълго време и така да ви дам
156
щастливото бъдеще, което съм запазил за вас от хилядолетия. Вярвам, че ще го познаете още щом го съзрете.
После събирането на времената приключи. Всяка отделна частица от света се размести, завъртя се като кубче от детска игра и застана на другата си страна. Картината, която се полу- чи, бе на морския бряг, в който се бях загледал. Без мъглата, вълните и бъдещия ми син. И без торбата с магиите.
Последната битка, с разделението и отрицанието в света на хората, беше завършила.