Кралят

Кралят

Баща ми – крал Нивакол се завърна. Онези, които бяха из- губили властта си с моето идване в двореца, го бяха открили – пленник в далечни земи. Бяха се договорили с враговете ни и те го бяха освободили. Пристигна без предизвестие и без свита
– изнемощял и съсипан след умопомрачително дълго пътува- не. Посрещнах го с импровизирани почести, прегърнах го – ридаещ, безволев старец и го настаних в покоите му, за да си почине и да се възстанови. Когато вратата се затвори след него ясно видях и началото, и края.
Той никога не е бил истинският, любящ родител, от кого- то едно дете има нужда. С пестеливото си присъствие в живота ми олицетворяваше по-скоро властта, отколкото бащинската ръка и пример. Въпреки това дълбоко в себе си го почитах и завръщането му изпълни една незабелязана, но съществуваща в душата ми празнота. Така, изправен между коварството на пренебрегнатия враг и синовната си обич, аз отново трябваше да взема съдбовно решение – да избирам между реалното доб- ро и законността. В едно кралство не може да има двама крале. Връщането на короната на баща ми щеше да отбие страната от пътя към един още недостигнат просперитет и да изпрати в забвение една недоизградена хармония в обществения живот. Това бе ясно за всеки, който познаваше крал Нивакол и явно беше целта на този, който го бе освободил. Но ако откажех да му предам властта, щях да загърбя собствената си дума и да наруша закон, който сам бях издал. Така щях да престана да бъда кралят, който винаги бих искал да бъда и бях станал. За пореден път се разпадна изграденото в представите ми гладко бъдеще, но сега това бе свързано с провала на начинание, в което бях вложил всичките си идеи, сили, цялата си воля и труда на хиляди хора.
Не забавих решението си. Още щом се затвори вратата на покоите на баща ми, аз се обърнах към присъстващите дворяни и постанових да бъде подготвена церемония за тържественото предаване на короната. Обратното би означавано да срутя сам делото си, което при създаденото положение щяха да направят враговете ми. На сутринта съобщих намерението си на баща ми и той го одобри.
Сънят с кошутата дойде по-късно. Вървях през гората към скалата на орлите с майка ми. Гледахме се с усмивка и много ми се искаше да я прегърна, но нещо все ме спираше. После вървях до малка, красива кошута, която ми се усмихваше и знаех, че това пак е тя. Седнах на малка полянка; галех я, прег- ръщах я, говорех и, обяснявах и нещо за живота си, изливайки цялото си сърце. Чувствах се щастлив. Тогава видях от небето да се спуска Вралеч. Огледах се и разбрах, че набелязаната му цел е кошутата до мен. Нямаше сила, която можеше да я спаси. Познавах орела – той никога не изпускаше жертвата си. Знаех, че ако искам да я запазя жива, трябва да го убия. Станах от тревата още преди да съм решил какво да направя. Тогава се събудих прав до леглото си. Не знаех, дали наистина съм се събудил идали бях сънувал.
Този ден не ставах за крал. Нещо се бе случило с мен. За- това на зазоряване скочих от кулата и полетях. Беше рано за орлите, но все пак се насочих към дефилето на Ебра. Тогава видях събирането. Над скалата като тъмни сенки кръжаха без- брой орли. Приличаха по-скоро на орляк черни демони в бър- зия затворен полет на заплахата. Беше сборище на орли. Вра- леч бе сред тях. Беше съд на орли. Съдеха Вралеч. Бяха летели на смени дни и нощи наред, за да не му разрешат да кацне. С полета си, държанието си, с жестовете си му представяха об- виненията си. Съдеха го за това, че беше научил човек да вла- дее света на орлите и му бе предал силата на безмълвното им познание. Орелът-учител се рееше сред тях величествен и спокоен. Полетът му не изразяваше нищо. Вралеч не говореше.

Разбрах какво трябва да направя. Бавно, без да махам с криле се заиздигах над всички. Някои ме последваха нагоре. Аз вече бях осъден, моето несъществуване беше предрешено. Продъл- жих още дълго да се изкачвам, докато и последните ми прес- ледвачи не изостанаха. Бях достигнал предела на възможнос- тите им. По-високо те не можеха да летят. Там бях сам. Възду- хът беше разреден и чист, като да бях в небитието, а далече под мен лежеше целият свят – и земята, и небето на хората, и на орлите. И всичко това беше част от моя свят, който бе в сърцето ми.
Прибрах ръце до тялото си и се спуснах право в центъра на сборището, почти от височината на слънцето, със скоростта на изстреляна от небето стрела. Със свистенето на вятъра в ушите ми и приближаващата се земя, в мен дойде и способ- ността да говоря с полет безсловесния език на орлите.
Събранието под мен ме забеляза и се разпръсна, за да раз- чисти пътя на свободното ми падане. В последния възможен момент аз отворих крила, убих скоростта, залепих се без ни- какво отстояние до изнемощелия Вралеч. Тогава заговорих на всички на техния им език:
“Аз съм син на крал и съм крал на небето, на земята и на целия свят. Вие всички живеете в него, защото ми харесвате, защото той ми харесва такъв. Но, което правите тук над тази планина, не ми допада и затова аз го преустановявам. Тези от вас, които не ме послушат и не се разотидат веднага, ще полу- чат моето неодобрение. Ще им бъде отнета силата и свободата. Ще прекарат остатъка от живота си в плен на глада и на земя- та. Това ще е присъдата ми над тях. Защото аз единствен имам правото да съдя орли. Този тук – орелът-учител, когото вие съдите, аз го оправдавам. Той ми показа вашата мощ, величие- то ви и силата на безмълвното ви познание, така го запази за вечни времена. Затова сега аз го провъзгласявам за почетен орел, като с това му давам свободата и правото да ви представ- лява пред света. От днес той ще бъде връзката на хората с вас. Сега сте свободни да се разотидете!”

Кацнахме с Вралеч на скалата на орлите и дълго почивах- ме мълчаливи. Накрая той каза: “Нямам на какво повече да те науча, кралю. Нямам какво друго да ти дам в твоя живот. Ти имаш всичко, което може да се получи от орлите, което би могло да ти послужи. Затова пътищата ни се разделят. Аз оста- вам тук, на този връх, до края на дните си, а ти винаги, когато пожелаеш, можеш да дойдеш, за да полетим заедно. А сега си иди, кралю, защото хората ти те чакат.”
Появих се в двореца малко преди началото на тържестве- ната церемония, на която баща ми се отказа от короната в моя полза. Беше научил всичко, което бе ставало по време на дъл- гото му отсъствие и бе благодарил на съдбата, задето след преживения ужас в плен, му бе подарила добър син, подредено царство и възможност за спокойни старини.
А на мен съдбата ми бе дала възможност да видя сътворе- ното в мислите ми, превърнато в реалност.