Разлисти

Не си мечтай, че си!
Усети се такъв,
влез в живота му и бъди...

ОРЕЛЪТ

Още от първото напускане на гнездото орелът бива учен как да наблюдава. Без да обръща внимание на полета, трябва да забележи и да запомни всичко под себе си и така да го превърне в свое познание. Това, което съществува около него, не са мислите или впечатленията му, а самата реалност. Точно такава орелът я вижда в подробности и в цялост.
Не се постига лесно. Отначало в полета, си толкова замаян от движението, че си по-впечатлен от факта, че летиш. Унесен си от вятъра, скоростта,  височината и не те вълнува света около теб. Но оставен на воля да се насладиш на небето, скоро разбираш, че наближава времето, когато сам ще си осигуряваш храната. Още първият гладен ден ти подсказва, че ти предстои дълго да усвояваш знания и да усъвършенстваш умения, които всъщност са ти вродени. Да се научиш да наблюдаваш, да виждаш всичко, сякаш си едновременно навсякъде, е само началото, а зоркият ти поглед, заякналите криле и скоростта,  с която се спускаш, няма да ти помогнат да се справиш с ловуването. Без опита на родителите ти ще продължиш да летиш гладен.
Ловът от въздуха е наука. Усвояването ѝ започва с възпитанието в безпристрастност.  Трябва да успееш да забравиш и глада, и желанието да се спуснеш върху първото животно, което видиш да се движи по земята. Трябва да забавиш атаката си, докато обхванеш в развитие цялата ситуация, а когато вече си взел решението да я проведеш, да го скриеш дълбоко в себе си, да се престориш, че се рееш за удоволствие и спокойно да подминеш набелязаната цел. Ако си я наблюдавал достатъчно  добре, без да си влагал собственото  си желание в поведението ѝ, пътищата ви      ще се пресекат в единствения най-подходящ момент. Няма да те види, защото сянката ти ще бъде зад нея. Няма да почувства напрежението ти, защото ти си го скрил дори от себе си. Няма да усети жегата на погледа ти, тъй като се спускаш откъм слънцето, няма да предугади смъртта си, защото в себе си не носиш заплахата – за теб тя не е враг. Орлите нямат врагове – те не воюват, просто си взимат своето. А тяхно е всичко, което виждат и те решават кое и кога да вземат.
Жертвата разбира, че е станала  храна, когато  това вече е факт. Небето над нея в миг потъмнява със силата на внезапната ѝ, непредизвестена смърт. Раздираща  болка в гърба, загуба на твърда земя под краката, стремглаво издигане към висините, съчетано с невероятно виждане на цялата околност,  на целия свят, който съдържа спомени и чувства от досегашен живот. И едно пълно осъзнаване на предопределението да влее своите младост и сила в мощта на крилете, които я носят – това е нейната вече известна и почти приета съдба. И като че ли не тя, а някой друг крещи и рита в желанието си да се освободи, за да продължи както досега дните си, да достигне зрелостта на чувствата си, докато гони мечтите си. Вместо това в съзнанието ѝ се налага едно ново усещане на пълно знание на абсолютно  всичко, дори на собствения ѝ край, там горе на скалистия връх.
Ловуването е умение, което можеш да придобиеш с гледане, опити и грешки. Неуспехите ти започват от мига, когато усетиш, че си останал сам. Щом крилата ти заякнат и летенето стане естественото  ти състояние,  родителите ти тържествено се оттеглят от задължението да споделят  храната  си с теб и така те изправят пред изпитанието сам да решаваш живота си. Тогава  започваш  да  разбираш,  че успехът няма  нищо  общо нито с навиците ти, нито с изводите, до които си стигнал под тяхно ръководство.
Първият ти сериозен конфликт е с убеждението, че непременно трябва бързо да си уловиш храна и че знаеш как да го направиш. Няма да успееш преди да разбереш, че правилата и всичко научено досега са само пример за възможни решения, които са неадекватни преди да са станали твои лични, приложени в конкретни ситуации. Докато се рееш с чувство на величие, единственият неоспорим  факт е гладът. Още щом започнеш атаката, жертвата ти я усеща и бързо се скрива, а ти продължаваш да се рееш в простора  все толкова  велик и още по-гладен. И това се повтаря безброй пъти, докато накрая избистриш мислите си дотам, че да ги скриеш, да забравиш дори нуждите си и да летиш едва ли не за удоволствие. Тогава неизбежно идва моментът, в който погледът ти, пътят ти и движението на плячката долу се пресичат в предварително видяна точка от пространство  и време. И още преди да се спуснеш, ти разбираш, че вече си осъществил първия си самостоятелен лов и завинаги си се простил с детството, илюзиите и несигурността си. Ти си роден орел, небето и земята са в твоята власт, полетът е естественото ти състояние, а силата и свободата  са същността ти.
Ловуването е умение, ловът е виждане. Орлите си осигуряват дневната храна за не повече от петнайсет минути. А големите скални орли, които гнездят по високите планини и могат да носят в ноктите си животно по-тежко от тях самите, не губят за прехраната си повече от час на седмица. През останалото  време в полет те наблюдават  местностите,  животните с техните навици и пресмятат възможностите си да ги уловят. Така те постепенно възприемат последователностите и зависимостите  в света,  като  съставят  от  всичко  това  едно тяхно пълно познание. Виждането и знанието им за всичко около тях е втората им същност и е основа  на науката им за лова, а първата стъпка в усвояването и в ползването ѝ е осъзнаването,  че всичко, което те виждат, усещат и дори само подозират, заедно с конкретните подробности  в цялост – е тяхно притежание и в тяхна власт.
Младият  скален орел Вралеч  беше предопределен от нещото, което не му принадлежеше и не беше в негова власт, да бъде водач и учител. Малко след първия си свободен полет и първите ловни успехи той схвана, че усвояването на практическите знания, които родителите му предаваха,  е само  началото. В тях съществуваха празноти за допълване и се нуждаеха от дооформяне. След третия си самостоятелен улов той откри, че няма нужда от често и много ядене и така започна да развива познанието за храната на орлите и за самата им сила. Един от изводите му бе, че колкото по-безпристрастно гледа на себе си,  толкова  по-пълно  той  възприема  заобикалящия  го  свят, слива се с него и по този начин го поставя  в свое владение. Ако успееш да усетиш всичко като част от себе си, ти получаваш и управлението му. Възприемеш ли животното, което видиш като част от себе си, ти вземаш от силата му и то вече ти принадлежи. По този начин ти можеш да приобщиш към себе си всички животни, които виждаш, дори те да са прекалено големи и да не стават за храна на орел. А като вземаш от силата им, ти намаляваш нуждата си от ядене и много по-рядко огладняваш. Баща му бе обяснил, че орелът по-често ловува от страх за глад в бъдеще, отколкото заради нужда от храна в момента. С по-честото хранене той трупа енергия и запаси, за да има резерв. А ако припознае всяко животно като бъдеща своя плячка, губи страха си и се задоволява само с необходимото  да преживее до следващия лов. Беше смислено, добре подредено твърдение, но Вралеч скоро  разбра, че и то съвсем не е така. Започна да взима по своя си начин силата на гори, на планини, дори и на хора, а нито едно от тези неща не даваха увереност за бъдещата наличност на храна.
Дълго беше опитвал как най-добре да го прави и вече успяваше. Бавно обгръщаше света под себе си с погледа на орел, докато го поемеше целия в себе си. Тогава усещаше, че всяко нещо, което вижда с всяка негова характеристика, с цялото му натрупано минало, с всяко възможно бъдещо действие, всъщност не съществува извън неговия свят, неговото познание и извън самия него. Така то губеше самостоятелността си и му предаваше силата си.
С течение на  време Вралеч  научи, че най-лесно  и най-много  се взема от хората.  Тогава  му стана навик да лети над местата, където те се събираха и работеха. Наблюдаваше  ги и ги попиваше в своето виждане на безпристрастна истина и така ставаше собственик на част от тяхната сила. Той вече бе започнал да става владетел на свят, който включваше и хората, без сам да знае как. Много по-късно, когато срещна първия летящ човек, той му обясни, че с полета си над тях е завладял идеята им за абсолютната  свобода.  А това е основната  тайна част от душата им, която те самите нито познават, нито пък управляват, затова лесно провъзгласяват орела за неин символ и така му я подаряват.
Вралеч изпитваше огромно удоволствие да лети по-дълго, да ловува кратко и да яде по-малко, а едновременно с това да става все по-могъщ и все по-всевластен. Ту се рееше високо в небесата, ту минаваше ниско с триумфално величие, като наблюдаваше и попиваше всичко в съзнанието си. Това му даваше очевидна мощ и свобода  като едновременно намаляваше и задълженията му. Но осъзнатото  и затвърдено умение за поемане на чуждата сила се обърна срещу него точно в момента, когато вече го беше усвоил със сигурност и го бе приел за свое лично постижение и притежание.
Усещането му беше същото  като на неговите набелязани жертви, когато върху им се спуснеше сянката на внезапната им смърт. Случи му се докато летеше ниско над път, по който се движеше странна група от хора. Бяха девет човека с напълно различно поведение, телосложения, дрехи и прически. При цялото му познание за всичко, което се случваше около  него, той не можеше да види онова, което би ги свързвало. Те просто не би трябвало да пътуват заедно.
Вралеч полетя ниско над тях, за да ги разгледа и така да поеме част от силата им. Вече го правеше лесно. Гледаше всяко нещо, без да си представя евентуални негови качества и без да  предполага  никакво  негово  определено  бъдещо  действие. Той само поглъщаше видяното в познанието си за реалността. Наблюдаваше  го, докато то загубеше способността си да го изненадва и да му въздейства. Включваше го в познатия свят на абсолютната  свобода, на който той беше и символ, и владетел. А всяко ново и досега несрещано нещо само увеличаваше и обогатяваше този негов свят.
Тогава орелът направи същото. Но от странната група го погледнаха очи, които го изненадаха. Висок  човек с дълга, бяла брада и също такава коса, облечен в проста сива дреха, която приличаше по-скоро  на наметка, го погледна с израз на всеобхватно знание, невероятен покой и абсолютна, неприсъща дори и за орлите свобода. В този момент Вралеч изведнъж разбра, че самият той заедно с цялата си мощ, безпристрастност и сила, с всичките си познания за реалността, с безпределната си свобода, всъщност е само част от света, от познанието и свободата  на този човек, и с това изцяло му принадлежи. Както беше черпил сила от заобикалящото  го и я бе превръщал в своя собствена, така сега я отдаде цялата на него само за миг. И може би щеше да падне, да умре, ако човекът с поглед на одобрение не беше го изпратил високо в небето да се рее почти безплътен и напълно объркан. Нямаше го вече могъществото му, самостоятелността и волността му. От орела в него не бе останало  нищо освен крила, очи и нокти. И глад, който трябваше да бъде обслужван с тях. И чувство за чест. И спомен за умения.  И  заучени  правила,  които  го  спряха  да  се  впусне веднага в безсмисления лов на безсилието си. И безмилостната мисъл за обреченост. Какво ще прави сега? Какъв ще бъде? Не беше ли това  всъщност  неговият край? И глас, който  чува в главата  си и очевидно е на човека, в чийто свят съществува: “Не е краят ти, а началото. Ти ще бъдеш това, за което по рождение си предопределен – символ, водач и учител. Но няма да учиш орли, а хора.”

                                                                            ... себе си!

ОРАКУЛЪТ

Нямам какво да кажа за себе си, освен че познавам света. Познавам го изцяло в подробности, защото аз съм го правил. Може  дори да се каже. че съм го измислил, но това никой няма да приеме сериозно, затова нека да не е истина. И хората  съм направил такива, каквито ми харесват. А те ми харесват много, дори са ми любимци, защото и аз съм човек. Познавам ги като общност, защото са мои и всеки от тях е като мен. И понеже ги обичам, всичко което съм постигнал като знания, умения и съвършенство го давам на тях. Не мога да се похваля, че получавам нещо в замяна, но ми стига присъствието им в живота ми и около мен. Може  да са незрели и неблагодарни, но са ми деца. И като такива често изявяват безсмислени прищевки, включително към мен, които аз в играта си на живот изпълнявам. В такъв случай измислям кой да СЪМ.
В действителност аз НЕ СЪМ. АЗ ПРАВЯ.
Как ПРАВЯ? Както може да ПРАВИ  всеки, който НЕ Е. Насочва  вниманието си към нещо от живота, света или хората и оглежда подредбата му. Събужда се в стая, оглежда интериора – картини, килими, мебели. Струва  му се мрачно. В този момент слънцето излиза от облак и се забелязват допълнителни прозорци, които разпръскват светлината по бели стени, сякаш самите те светят. Но  по-тъмно беше по-добре – сумракът предразполага   към  спокойна   почивка.  Тогава   слънцето  се скрива отново  и оставя  след себе си търсеното  впечатление. Ами ако по небето няма облаци? Забелязва плътни завеси, с които могат да се закрият прозорците. Така стаята е готова, направена. Преминава към пребиваването си в нея. Ще бъде приятно отпускане, защото  навън го чака напрежение, хора и задължения. После ще премине към правенето на цялата къща и на градината. След това ще направи и предисторията или как е попаднал тук. Ще уточни задълженията си и с тях смисъла на присъствието си там. И така докъдето стигне. Който Е – вижда и разбира, който НЕ Е – ПРАВИ.
Какво ПРАВЯ?  Реалност. Много смешно, че нали реалността  съществува! Приемам, че е вярно,  и се признавам за луд. Луд съм, разбира се, че се опитвам да описвам неща, които могат да се видят и усетят, но в никакъв случай и да бъдат обяснени. Но  не ме смущава, че съм луд, защото аз зная, че – НЕ СЪМ.
Признавам – ПРАВЯ  бъдеще. Цялото време ми е любима площадка за игра, но идващото харесвам най-много. Като изработвам неслучилото се и невидяното, придобивките си получавам в безвремие или по-точно във вечността, а присъствието ми в настоящето не е задължително, но е по мое желание. Голямо е удоволствието  да пребиваваш в свят, в който знаеш бъдещето, защото го правиш, а ти самият да нямаш такова, пак защото го правиш. Присъствам в живота като незабележим синхронизатор на случайностите и закономерностите,  които го оформят. Незабележим съм за тези, които определят бъдещето като резултат от хаотични, непредсказуеми случки и най-вече от разумната, логическа дейност на човека. Останалите, които виждат или поне подозират хармонията в подредбата на събитията във времето, а може би усещат и силите, които движат съдбата, ме наричат Орисник или по-често Оракул. Но мнението на хората за мене няма значение. Така или иначе моята реалност е бъдещето им. Това как се разбира? Вашето  настояще е моята игра.
Идеята да БЪДА учител на разглезено, капризно момче, дори то за всички да е важно по рождение, отначало ми се стори отблъскваща. На какво можех да науча един зрял дух в тяло на дете, което на всичко отгоре е орисано  за труден, изпълнен с отговорности  и неуспехи път. Самият живот по най-безмилостен и категоричен начин щеше да те научи на необходимото, че дори и на повече. Но твоята важност ме изкуши. Един роден принц и бъдещ владетел би усвоил и показал на хората всичко, което  аз  искам  да  им предам. И няма  опасност  те да не ти обърнат  внимание  и  така  знанието  да  отмине  незабелязано. Това бе причината да реша временно да СЪМ учител или поточно да присъствам при обучението ти. Но тъй като конкретните науки са  ми особено  скучни, аз не можах  да си избера какъв учител да бъда. Затова станах нещо като наблюдаващ процеса на обучение, докато някоя недостигната цел не ме профилира. Заселих се в двореца, като предвкусвах удоволствието от  спектакъла,  който  предстоеше:  От  едната  страна  – осем учители, всичките високоенергийни личности, завършени до постигнато съвършенство – всеки в областта си. И всеки от тях носеше в джоба си печата за собственост върху цялото познание за света и хората. От другата страна – ти! Те щяха да се сблъскат с един виден, незрял младеж с дух на хилядолетен воин и властник в себе си. Ти самият имаше вътрешната сила да подчиниш всичко, което видиш, но единственото ти осъзнато желание бе за власт над собствения ти живот и пълна безпрекословна  свобода.  В  бъдещия ви  конфликт  имаше  опасност, въпреки неопитността си, ти с този твой дух доста бързо да надделееш над хората на знанието, дошли да те наставляват. Затова присъствието им беше обявено от баща ти – царят – за задължително за достатъчно  дълго време. Иначе щях да остарея от скука, докато  възмъжееш достатъчно,  за да се научиш да чуваш сърцето си и да приемеш да живееш с него.
Човек се ражда с предизвестен, но не и предопределен живот. Във всеки момент от съществуването си на белия свят той може да сменя посоката на развитието си, пътя си, дори миналото  си,  както  и  познанието  на  другите хора  за  него. Съдбата  не е безпрекословно написано бъдеще, тя е низ от отговорности, които поемаме с решенията си. И няма определено време и място за тези решения. Кръстопътищата на живота ни идват със събитията в него – важните за нас ни изправят пред важни решения, маловажните  – пред по-незначителни, а съдбовните си решения вземаме ежедневно и те често остават неотбелязани – тях ни дава сърцето. Човек поема съдбата в собствените си ръце, когато първоначално изградената представа за живота му се срине като пясъчна кула, залята от морска вълна. А най-често решенията, които тогава взема, се основават  на това, какво близките му и околните смятат за правилно. Само  силният духом може да отмени бъдещето си и да го построи отново. За него битието е плод на желанията му, а всички твърдения, за дълг и предопределение, са компромиси.
Има и хора, които носят дух на творческа сила. Всеки от тях започва новия ден на чисто и със събуждането си изработва цял нов живот с ново бъдеще и минало, а заедно с това утвърждава и реалността на всичко, което го заобикаля. Неговите решения направляват хората наоколо,  той ги привлича около себе си и постоянно ги променя. Такъв човек не би могъл да поема кармични отговорности,  защото присъствието му в света, който гради, не е достатъчно  дълго и пълно, за да може да ги изпълни.
Ти, принце, стоиш още по-нависоко.  Ти ежедневно и безкомпромисно вземаш съдбовни за всички решения без никакъв страх от последствията. Защото  носиш велик дух, който с радост приема предопределението си и гради върху него. Затова имаш силата да управляваш и другите като теб, да бъдеш пример за множествата и посланик на вечността, пратен да ги научи как да живеят и да творят, като бъдат себе си.
С това е белязан животът ти от рождението ти и занапред. Ще се изправиш пред немислими трудности. Ще се пребориш с ограниченията, които ти налагат светът, тялото и умът ти, ще ги преодоляваш безспирно и последователно. Ще успееш да реализираш  всяко  свое  желание и това  ще бъде твой  личен успех и пример за всички останали.
И няма значение дали разбираш думите, които ти казвам,
важното е да ги чуеш.

ПРИНЦЪТ

Някога, вероятно преди стотици години, бях принц. Не си спомням точно кога, трудно възстановявам дори езика, на който говорех, но събитията, образите и впечатленията са все още ясни в паметта ми и са изпълнени с цялата достоверност  и пълноцветност на съдбовни преживявания, които времето не може да заличи. Всичко случило се с мен тогава е толкова невероятно и красиво, че с удоволствие ще ви го разкажа. И вярвам, че дори да няма друг преминал през подобни изпитания, то все някой някога ще се реши да изкачи стълбицата към истината. И нека тогава той знае, че друг вече го е правил. А ако има жив човек, който да познае нещо свое в разказа ми, нека намери начин да ми се обади, защото братята по съдба във всички времена са сродни души и си заслужава да ги има, и да се познават.
В ония далечни години живеех в дворец с безгрижието на единствен кралски син. Колкото  и да изглежда привлекателно това за едно дете, непознаващо нищо друго освен подреденото дворцово  битие, такъв живот не беше за завиждане. Като малък не усещах ограниченията на етикета: имах родители, които рядко ми показваха  колко  ме обичат  и никога  не го правеха пред подчинените си, но пък виждах – очите им светваха, още щом ме видеха. Отношението им за мен беше нормално, защото тогава друго не познавах.
Имах си дойка, с която си играехме на гоненица, което значеше, че аз все бягах, а тя все ме гонеше из двореца. От гледна точка на сегашните игри, правилата бяха почти същите: преструвах се на разсеян или на заспал, докато видех свободна правата линия от мен до вратата. Тогава се превръщах в стрела и хуквах без предупреждение. Никой от случайно срещнатите хора  в коридорите и залите нямаше правото  да ме докосва  и докато бягах, колкото можех, всички се отдръпваха от пътя ми с поклон. За да няма катастрофи аз крещях по-силно от дойката ми, а усещането да се носиш направо и да виждаш как пътя пред теб се отваря е върховно. Играта свършваше пред някоя заключена порта в тишина, защото до там не стигаха силите за викане и на двама ни. Правилата не се промениха, дори когато в играта се включиха и другите ми прислужници – трима не бягат по-бързо от един, повярвайте ми!
Имах  си  и  приятели. Един  коняр,  който  се  усмихваше едва-едва под мустак и сина му, който по-късно дойде да живее при баща си. До тях стигах, ако крайната порта в играта на гоненица не бе залостена.  Също  един млад дебел готвач, при когото имаше много скришни места и който никога не си признаваше, че ме е виждал, ако ме намереха там. Аз пък винаги го издавах, защото за мен отричането му беше предателство. И най-възрастният от охраната, който много смешно се изпъваше, когато някой минаваше покрай него, но пък знаеше много интересни истории и много дълго и увлекателно ги разказваше.
Първият ми истински сблъсък с дворцовия  етикет беше, когато най-после успяха да ме убедят, че животът тук има правила и това, което правя, не е редно. Тогава тропнах с крак и заявих пред всички, отговорни  за възпитанието ми, че аз съм принц, и като такъв имам право да издавам закони, и в момента издавам устен закон, който гласи, че мога да виждам и да говоря с приятелите си, когато поискам. Ще повярвате ли, това проработи? Но прекрати играта на гоненица.
Забавленията свършиха с началото на задълженията ми. Първото от тях беше най-тягостно  – да се показвам и да изглеждам великолепно. Красиви дрехи с най-различни украшения и кралски атрибути, шити през седмицата – и всеки ден различни. Стегната  изправена походка, повдигната брадичка и широко отворени очи, пестеливи и плавни движения. Тихо и ниско,  но  ясно  говорене  и в никакъв случай  усмивка, което много скоро също отмених с устен закон. Тогава намразих огледалото и дворянските развлечения – превърнати в ежедневие и винаги с график те губят своето очарование. Нещата, за които обикновеният човек мечтае, за принца са тегоба, защото първото му и вечно задължение е да бъде мечтата на всички останали хора.
Не ми омръзна само ездата, тя повтаряше почти изцяло предишната игра на гоненица. Ако намерех отворен изход от парка,  виждах  много  и съвсем  различни  от  ежедневието си неща, но пък нямаше при кого да отида. Така свикнах в свободата си да съм сам, да се радвам на простора и дори да говоря с птиците. Слушах  песента им, усещах настроенията  им, знаех навиците им и дори ги разпознавах по движенията на крилата. За мен – роденият с власт, единствено полетът им символизираше истинската свобода, затова им се наслаждавах и им завиждах. За тогавашните ми представи именията на баща ми с вековните гори, бистрите ручеи и стръмните, издигащи се към небето върхове, бяха огромни, а за сегашните ми – невероятно красиви. На изток се простираха необятни равнини, където заоблени  гористи  хълмове  се редуваха  със  зелени низини и тук-там села, главно покрай трите големи реки в кралството. Но мене ме теглеше все към планините на запад. Имах си любимо място там – високите скали в началото  на дефилето на река Ебра, през което минаваше главният път, свързващ кралството ни с останалия свят. Кралството  се наричаше Азон, а аз бях принц Авелог.
Любимото ми място беше на почти три часа бърза конна езда от двореца, но си заслужаваше да се стигне до там, за да се потопи човек в красотата  му. След крайното възвишение на планината се издигаха стъпаловидно  на три ката отвесни скали. Последната от тях бе най-висока и гладка като кула на великански замък. През по-ниската ѝ част надолу се хвърляше малък поток и образуваше разнищен, шумен водопад, а в малка терасовидна  вдлъбнатина под самия ѝ връх гнездяха орли. Още с първото си попадане на това място станах свидетел на първия полет на малкото им. Правеше смешни движения с крилата и постоянно се озърташе за баща си, при което губеше и височина, и скорост, и посока. Този ден, загледан в небето аз завидях на свободата му. Оттогава при всяко сутрешно бягство с  коня  ми отивахме  там,  пусках  го,  а  аз  се  качвах  на  найниската от скалите. Седях  с часове и гледах реенето на орела като си представях, че съм на негово място или че летим заедно с него.
Пак от там три години по-късно видях и пристигането на деветимата носители на знанието. Баща ми ги бе събрал от различни земи по света и ги бе поканил в кралството ни, за да създадат школа и най-вече да ми бъдат учители. Бяха ме предупредили, че се очаква идването им, но и да не знаех, нямаше как да не забележа такава пъстра група. Единият беше дебел, нисък, с бръсната глава и шарени дрехи, по-късно той се оказа учителят ми по история. Другият – с коса на опашка, с меч и облечен в черно, вървеше пеша и имаше вид, че е сам и не върви с другите – той беше учителят ми по военно дело. Алхимикът бе с лилава мантия, която така и никога не видях да свали и седеше като вдървен в ниска двуколка. Йогата се люшкаше на коня си като труп, вързан за седлото с присъщата си отнесена тайнствена полуусмивка. И така – всеки с особеностите си и колорита си – сякаш правеха театрално представление, а не пътуваха. И никаква прислуга, никакви придружители, и много малко багаж.
Колкото  и да беше интересна групата им, аз едва ли щях да я забележа, ако една непонятна за мен случка не бе насочила вниманието ми към нея. Докато седях, както обикновено облегнат  в  скалния  си  трон,  аз  гледах  нагоре  и  мислено следвах полета на орела. От много високо, почти отвесно и съвсем бавно той се спускаше към пътя, а когато  съвсем наближи земята, внезапно изчезна, като изтрит с гума или като разтворен във вода. Дълго се взирах в пространството,  където би трябвало да бъде и не можех по никакъв начин да разбера липсата му, а в сърцето ми се надигаше усещане за катастрофа, което никога дотогава не бях изпитвал. В тази си болка забелязах  пъстрата  група на  учителите, а  малко  по-късно  видях и орелът да се рее високо над планините, но чувството на празнота в душата ми още дълго не отмина.


                                              * * *

Принцовете ги учат на знания и умения, които не са за обикновените хора, но и да бяха достъпни за тях, пак щяха да им бъдат безполезни. Да имаш познания, необходими за владетел, не значи, че ще имаш възможност някога да управляваш, нито пък че ще успееш изобщо да приложиш в живота си нещо от тях. Освен точните науки и няколкото  чужди езика, учех и разни  щуротии  – като  магическа  символика  на  дворянските атрибути, изкуството на подчиняване на хората, тънкостите на волеизявата, военно дело с упражнения за завладяване на противниковото съзнание, царска риторика и дипломация, и още доста,  предимно неприятни за едно полудете практики, необходими  за  упражняване  на  властта.  Дали  ще станеш  крал  и колко дълго ще управляваш, нямаше нищо общо с образованието, но какво ще бъде кралството  ти и дали ще го управляваш наистина, е въпрос на познания и придобити умения. Това, обаче,  не прави  изучаването  на  теорията  по-малко  досадно. Само  практическите занимания и демонстрациите на постиженията ми внасяха  известно  разнообразие  в учебното  ежедневие. Бяха организирани като игра – състезание, в което срещу мене можеше да се изправи всеки, който пожелае. За публика обикновено бяха няколко дворяни – безкрайно незаинтересовани и всичките ми учители.
Те бяха девет. Не се обръщах  към тях с имената им, а с науките, които преподаваха. Учителят по история беше “Историкът”, по логика и математика – “Математикът”  и така – девет на брой. Деветият не ми преподаваше по нищо, но нямах проблем с обръщението си към него, защото изобщо не си говорехме. Всъщност той май нищо не правеше и с никого не говореше. В  началото  смятах да му сложа  прякор “Мълчателят” – учител по мълчание. Не го направих, защото всички се отнасяха  към него с особено  уважение. А и самият му вид и поведение ме възпряха от подигравки по негов адрес. Беше по-тих и от дух, не можеш да разбереш кога се появява и изчезва, наблюдаваше заниманията ми неподвижен и привидно безчувствен, но често го забелязвах да се усмихва едва видимо и това го правеше съпричастен, близък. Всъщност  другите го наричаха  просто  “Учителят” и  докато  ми  обясняваха  нещо, което не исках да разбера, се позоваваха  на присъствието му. Обръщаха се към него с думите: “Нали  така, Учителю?”. Той кимваше в отговор и те продължаваха обясненията си с победоносен  израз, от което се подразбираше, че щом ТОЙ е кимнал, значи аз съм вече убеден.
Учителите ми не бяха  нито  случайни,  нито  слаби  хора. Още не съм съвсем сигурен дали наистина бяха и хора. В годините, когато разбрах какво е да имаш власт, те имаха власт над мен. Можех да строявам в редица охраната и да обърна двореца с главата  надолу (в отсъствието  на баща ми, разбира се), без никой да посмее и дума да каже, но тях трябваше да ги слушам и безпрекословно да изпълнявам всичките им изисквания. А с възмъжаването ми те ставаха все по-строги, задачите – по-краткосрочни, успехите ми – по-очевидни, а изпитите – все по-страшни. Побърканият ми учител по военно дело един ден ме накара да се преоблека като разбойник и да предизвикам най-прославения воин от охраната. На мен ми се стори забавна игра и приех, а когато войникът се нахвърли върху ми, без да ме познае, аз се обърнах и видях, че учителят ми е изчезнал. Беше ме оставил  да се боря за живота си с дяволски силен противник.
Друг път баща ми отиде на лов в деня, в който пристигаха височайши гости от Питерк – кралство, което е много по-голямо и по-силно от нашето и от благоволението му зависехме. Оказа се, уж случайно, че аз трябва да ги посрещна и развличам, докато се върне кралят.
Вместо  да свършат, изпитите ми зачестиха,  а пред перспективата това да ми стане ежедневие се чувствах все по-подтиснат и ограничен. Бях вече младеж, зрял кралски син. Не можех да бягам и да се крия, не беше редно, не ми приличаше. А мисълта, че макар и облечен във власт не можех да правя това, което поискам (само защото не бе прието), направо ме вбесяваше. Това ме подтикна един ден, когато бях останал сам в залата за обучение, да се отпусна и да извикам: “Имам си учители по всичко, което трябва на другите, нямам си учител за това, което ми трябва на мен. Искам да се науча да бъда истински свободен!”
Тогава чух зад себе си тих, ясен глас:
– Каква част от свободата  искаш, принце и доколко си готов да я приемеш?
Зад мен стоеше, появил се като че ли от нищото, Учителят и за пръв път ми говореше.
– Искам свобода като на орлите! – казах му аз. – Искам да мога да литна, да се рея в простора,  да решавам сам къде да ида и какво да правя.
– Сигурен ли си, че за да я имаш си готов да се откажеш от досегашния си живот?
– Сегашният ми живот не е нищо, освен една оградена със стена пътека към смъртта.  Зная много  добре, че това,  което имам, е мечтата на всеки човек, но то не значи нищо за мен, защото не е моята мечта. Аз искам истинската власт и отговорност  за собствения си живот, а заедно с това и пълната си свобода.
– Тогава да тръгваме!
– Къде?
– Как къде – при орлите, където ще се учиш на свободата им.
– Значи ти си учителят ми по свобода? – размечтах се аз.
– Щом ти го казваш, нека бъде така!
И напуснахме двореца.
Докато яздехме, опитах да науча нещо за него, за живота му и за това, което знае. Учителят ми говореше кротко разни, може би поучителни неща, които почти не разбирах. Водеше той и явно добре знаеше къде да ме заведе. Отидохме право на любимото ми място – скалата на орлите. Колкото и пъти да бях гледал нагоре не бях забелязвал тесния проход, по който се качихме до върха. Седнахме  там и загледахме полета на най-волните птици на света.
Минаха часове, дойде нощта. Учителят ме загърна с наметката си, но ми забрани да спя. Все пак съм задрямал, защото следващият ми спомен е зората и той с гръб към мен да чака слънцето да изгрее. Станах  и аз.
– Ти гледаш от много  време орлите – каза ми, без да се обръща.
– Да – отвърнах.
– Познаваш ли всяко движение на крилата им, на тялото им, дори играта на перата им с вятъра ?
– Всичко познавам – казах, все едно, че и аз съм орел.
– Тогава разтвори криле!
Аз разтворих ръцете си като криле. Учителят за пръв път изкрещя:
– Това не са криле, а ръце! Казах ти да разтвориш КРИЛЕ. За да летиш като орел, трябва не да се чувстваш орел, не да се мислиш за орел или да мечтаеш да си орел. Бъди орел! Разтвори криле и ги размахай!
Онемял от изненада, изведнъж почувствах, че всяко помръдване на ръката ми прави вятър, достатъчно силен, за да превие тревата около мен. Все пак това, което виждах, бяха ръцете ми, но като че ли за тях се бе прикачило нещо като твърда част от въздуха и образуваше орлови криле.
– Така е добре – каза Учителят. – Сега скачай!
Дори  направих  крачка  под  въздействието  на  заповедни-
ческия му тон, но спрях.
– Не знам дали ще мога – казах. – Страх ме е.
– Страхът  е завесата, която крие истината и пречи на хората да осъзнаят действителните си възможности.  Но  сега ти не си човек. Ти си орел. Скачай  след мен!
И той скочи  напред и леко нагоре, като  едновременно с това разпери КРИЛА и се понесе с изящество в простора. Това не можеше да бъде истина, беше някакво висше вълшебство. Направи  полукръг и елегантно, без да маха с криле набра височина, застана почти неподвижно над мене и каза:
– Това е твоя единствен миг. Сега можеш да скочиш.
И аз скочих. Понесох се надолу в пропастта  с шеметната скорост  на свободното  падане. Бях си въобразил, че Учителят ще ми помогне, ще се спусне под мен, ще ме прихване и ще ме остави да се насладя на полета с неговите криле. Един мигновен поглед нагоре ми даде да разбера, че ако не успея отново да втвърдя въздуха около  ръцете си, ще умра. Целият ми живот се събра и проясни. В този миг на трезвост и без да мисля, изпълних препоръката: “Аз съм орел и имам криле!” – и усетих падането ми да се превръща в пикиране, пикирането – в планиране, докато  започнах  бавно и тържествено да се издигам.
Никога не бих забравил усещането си в този миг. Имах чувството, че бях паднал, бях умрял и вече съм в рая – толкова красив и привлекателен ми се стори светът.
Няма да описвам първия си полет – това не може да се опише с думи. Плуваш в красота, дишаш светлина, виждаш живота, усещаш с тялото си свободата.
Чак следобед кацнах на скалата, където усмихнат ме очакваше Учителят. Каза ми да отивам в двореца, защото  там отдавна ме чакали. Попитах го, няма ли да дойде с мен, а той ми отвърна, че работата му е приключена, че щом веднъж съм вкусил летенето и чувството  за свобода,  то ще остане  в мен като изкушение през всичките ми животи напред. И вече никога не ще мога да го забравя или изоставя. Каза ми още, че съм най-добрият  и най-възприемчивият ученик, който  е имал. За него било истинско удоволствие да прекарва времето си с мен. Възгордял се от ласкателството  му го попитах, много ли ученици е обучавал преди мен. Отвърна ми, че съм му първият и вероятно ще остана единствен, което не пречело да съм му любимият. След което се изпари във въздуха като разпръскваща се мъгла и остави след себе си смях и самота.
Върнах се в двореца по здрач, щастлив и превъзбуден, нехаещ за уплахата на всички от отсъствието  ми. Реших да разпитам за учителя по свобода.  Никой не разбра за кого говоря, сякаш не бе съществувал. Тогава си помислих, че е възможно дори само аз да съм го виждал, но това не ме натъжи и не отне радостта от първия ми полет.



                                             * * *

Да решиш, че си длъжен да правиш нещо определено, е равносилно на факта, да се приравниш с измислена личност, командвана от разум, който не контролираш. Разумът си е твой и ти му се подчиняваш, но с нежелание, защото  сърцето ти, което е истинското  ти аз, непрекъснато се противи. Ако  едно царство се раздели на две и половинките му се изправят една срещу друга, няма никакво значение коя ще надделее – кралството отслабва и скоро се намира нов господар, който да го управлява.
Ако друг те задължава да правиш нещо и ти се съгласиш с него, отдаваш му правото да те контролира и го намразваш за цял живот. И тъй като всичко, което вършиш впоследствие не излиза от сърцето ти и резултатът от дейността ти е плачевен. Това те кара да намразиш и себе си, започваш да се съмняваш в способностите  си, превръщаш се в роб  на чужди желания или просто на случайността – безволев войник, който изглежда страшен и силен, но същността му е да се подчинява на всеки по-страшен и по-силен от него.
Ако  обаче  твоите задължения просто  се подразбират  от само себе си и ти ТРЯБВА  да вършиш куп определени неща, не защото ти или някой друг те кара да ги правиш, а защото си роден принц... А  принц ТРЯБВА  да има, а няма друг принц освен теб и никой друг не би могъл да бъде или да играе ролята на първороден кралски син. Тогава  душата ти е изправена срещу целия свят и ако  не искаш  да го  напуснеш, по-добре скрий сърцето си.
Баща ми замина на поредната, безсмислена за тогавашните ми представи война и аз наравно с майка ми – кралицата трябваше  да  поема  представителните  функции в  държавата. Бях непълнолетен и не участвах в управлението, но това не правеше задълженията ми по-малко тягостни. Не е много приятно да присъстваш неизменно на всяко важно събитие в двореца, а събитията там са винаги важни. Подбираш думите, контролираш жестовете си, изглеждаш винаги бодър и в цветущо здраве, дори си измисляш капризи, които и за теб са досадни. Още по-подтискащо  е всичко това за човек, вкусил пълната свобода на полета си.
Летял бях само веднъж. Въпреки че ходих и след това на скалата  на  орлите,  не посмях  да  скоча  в пропастта.  Правех всичко както в деня, когато бяхме там с Учителя – гледах орлите, седях с часове,  ставах  и разпервах  ръце, размахвах  ги като криле, но въздухът около тях си оставаше ефирен и беше очевидно, че дори да скоча в пропастта, щях да долетя само до ада. Споменът от първия ми полет почти беше изместен от спомена за стоенето на върха на скалата и глупавото размахване на ръце. В мен започна да избуява мисълта, че всичко е било само хубав сън, а аз съм един фантазьор, чиито измислици са достатъчно реални, за да бъдат наречени халюцинации. И всеки следващ път си тръгвах от планината все по-отчаян от идиотския  живот  на  пленник на  земята и на  съдбата,  който явно ми предстоеше и занапред. Така първият полет остави сърцето ми в небето – при орлите, докато това, което се прибираше в двореца беше намръщено и недоволно  (най-вече от себе си) подобие на престолонаследник.  Затова при всяко слизане от скалата си обещавах, че следващия път ще скоча, дори да е, за да се убия. Накрая  спрях да ходя там, затворих  се в покоите и в себе си.
Дойде времето, когато усетих на гърба си ударите на съдбата. Интригите бяха заплели паяжината си още със заминаването на краля, но обвит в пашкула на младежките си желания и недоволство,  не бях забелязал колко сериозна е заплахата. Една  сутрин без никакво  предупреждение дворецът  се изпълни с мълвата за смъртта на баща ми. Не беше дошъл нито вестоносец,  нито  имаше от  някъде потвърждение, но  самата идея за кралство  без крал вече клатеше устоите на родовата власт.
Положението ми на престолонаследник (без никаква милост и подготовка)  ме изправи между двата, домогващи се до управлението на държавата, клона на дворянството. От една страна, зад гърба на майка ми – кралицата – застанаха министърът на финансите и главата на църквата. От другата бяха регентът, подкрепен от министъра на земеделието и от военоначалника на останалата  в страната ни армия. За групата зад майка ми беше изгодно кралят да е жив – тогава по закон те го представляваха, докато се върне. За лорд-регентът смъртта на баща ми означаваше, че ще управлява страната до пълнолетието ми, а може би и след това.  А на мене ми се струваше, че най-доброто  е просто да умра и да се изтрия от тази бъркотия. Освен другото започнах да усещам как, въпреки че бях непълнолетен, народът чакаше и моята дума. Ако кажех, което според мен беше правилно – че кралят е жив, докато не се докаже смъртта му, дворяните навярно щяха да ме обявят за незрял и можеше да се стигне до гражданска  война или до преврат. А без подкрепата на войската,  майка ми нямаше шанс за успех, дори шанс за оцеляване. Вероятно щеше да бъде екзекутирана.
Ако помогнех да обявят краля за мъртъв, последствията се очертаваха  почти  същите,  но  без война.  Тогава  смъртта  на майка ми сигурно щеше да бъде заменена с доживотно  изгнание. Но  съществуваше и друга опасност  – лорд-регентът имаше син, който при евентуалната ми смърт, заради някакви заплетени роднински връзки, ставаше възможен престолонаследник. При това положение аз едва ли щях да доживея до пълнолетие, защото  жаждата за власт никога не е зачитала за ценност човешкия живот. А убийството  ми щеше да направи неизбежна и гражданската война, като така щеше да обрече на гибел баща ми, ако все още бе жив.
В момента звучи като разсъждение, но тогава за мен бе злокобен кошмар, който сриваше представите ми за живота из основи. Бъдещето ми, това, на което бях учен, всичко, за което се бях готвил, се разлетя като перушина на вятъра и изчезна от реалността подобно на осъзнат мираж. Изчезна самият ми живот.
“По-добре да те няма тук! – бе казала майка ми. – Трябва да измислим къде да се скриеш, за да се спасиш.” Тя беше права, разбира се, но аз не знаех къде да отида,  не исках  да се крия, не исках изобщо да живея, а просто да изчезна. И дойде денят, в който ми се наложи да го направя.
Една сутрин кралицата влезе в стаята ми със сина на коняря, с когото  си бях играл още от малък и ми каза, че знае от сигурен източник, че вечерта ще се опитат да ме убият. Затова беше довела младежа като мой най-доверен човек да ме изведе от двореца и да ми помогне да се скрия, докато нещата се поуспокоят.
Направихме, каквото трябваше. Привечер излязохме от двореца преоблечени, но когато подминахме последната стража, аз върнах приятеля си. Обясних му, че знам къде да отида, че сам ще разбера кога мога да се върна. Той явно не ми повярва, но и не настоя да ме придружи. Така в деня на кулминацията на отчаянието си, под властта на абсолютната безперспективност, аз стоях на скалата на орлите, решен по изгрев да приключа с ужаса на живота си в последен полет към пропастта.
Тази сутрин времето течеше по-бавно.  От зората  до първите слънчеви лъчи измина цяла вечност, в която една по една пред мен се изправиха всяка моя мечта, всяка надежда и представите ми за бъдещо щастие. После всички те последователно отлетяха в небитието преди мен. Изгревът изгори и последните ми мисли и когато червеното на слънцето заблестя в злато, аз с доволството  на осъществено  решение се засилих към края си. Не скочих надолу, а към хоризонта,  изпълнен с величие разтворих ръце. Първата ми мисъл успя да пробие опиянението ми; усетих, че колкото  и бавно  да тече времето тази сутрин, все пак трябваше отдавна да съм вече долу върху сипеите и че свиренето на вятъра в ушите ми не е падане, а полет. Носех  се в простора върху крилата на изначалната власт над истината и смъртта. И тогава в прераждането на абсолютната  си свобода, изгубил намерението си някога пак да се върна към земния си живот, аз се обърнах към небесата и извиках с все сила: “Благодаря ти, Учителю, че ме научи на това, което мога, за което цял живот съм мечтал! И ме остави  сам да го направя, като само ми го показа преди време!” И чух отговор, като чужд глас в мислите си: “Да имаш свободата  не означава  само да я вкусиш, но и да я присвоиш.  Трябваше сам да постигнеш това, което искаш и знаеш, че можеш, за да не се усъмниш никога повече, че то е реалност, а осъществяването му е в твоята власт и възможности. Лети!”
 

ПОЗНАНИЕТО НА ОРЛИТЕ

Наречи я сила на безмълвното познание. Представлява усещане, което е толкова дълбоко, че не може да се предаде с думи – усещането за целия свят като част от теб самият. Сякаш има някакъв общ смисъл и синхрон в действията, движенията и състоянията на всичко живо и неживо, а всяко нещо, на което обръщаш внимание, съществува и се променя само, защото ти го желаеш. Движението и развитието са продиктувани от някакво висше, безпристрастно намерение, което е и твое. Докато наблюдаваш бяга на животното, искаш то да спре, за да се огледа и то наистина спира. Гледаш чистото небе и си пожелаваш облаци, и ветрове, и те се появяват зад теб. И няма значение дали всичко се случва, защото ти си го пожелал или ти го искаш, защото го предусещаш. Важното  е, че твоята воля и обстоятелствата  се сливат в едно. Така решенията ти стават всевалидни. Да убиеш животното не е само твое желание, а взаимна  необходимост.  Да избереш да  кацнеш или да пиеш вода е от значение за целия свят. Когато го усетиш и приемеш тази сила за своя, откриваш, че заобикалящото  наистина е част от теб и е в твоята власт. И всеки предмет, живо същество или събитие, на което обърнеш внимание, реагира и действа според общото  намерение и твоята воля, като губи самостоятелността си и вече не определя и не решава нищо независимо от самия теб. Това представлява владеенето на света.
В деня, в който Вралеч видя първия летящ човек, окончателно разгада предсказанието от младостта си. И получи чувството на извисеност и значимост. Беше дошъл моментът на изявата му. Изясни се смисълът на трупаното с години познание, което можеше да бъде използвано, но не можеше да бъде предадено на орел, поне не на един орел.
Тази нова увереност в силата на предначертаното сякаш разшири крилата му и изтри последното скрито съмнение от мислите му. Изпълнен със спокойно  величие, Вралеч премина в едновихрово отстояние от летящия човек. Човекът осъзна, че от сега нататък трябва да го следва в полета му, в живота му, в действията  и виждането  му, за  да  получи  цялото  знание на орела за силата и за свободата.  То не можеше да се предаде с думи, просто трябваше да бъде усетено, изпробвано и усвоено, докато стане и негово. За това бе необходимо много спокойствие, търпение и воля, и много, много време. А времето, земята и небето бяха пред тях и както Вралеч възнамеряваше да научи човека – в тяхна власт.
Първият летящ човек бях аз – принц Авелог от кралство Азон, когото Учителят му по свобода бе научил да лети, а съдбата му го бе изпратила да живее с орлите.
Силата  на  орела  е в особеното  виждане на  действителността – виждане, което включва в себе си и властта над нея. Това не можеше да се усвои от учителите в двореца, защото в тяхното обучение присъстваха всички ограничения на изградения в цялостност  и в бъдещност  живот.  Всяко  изказано  с думи човешко знание е само средство за обяснение на действителността и борави с термини в един установен мисловен кръг. Обратно  на това, виждането на орела е обхващането  на всичко в цялост, усвояване на общността на съществуването, разбирането на състоянията, на нещата и на теб самия, както и волевата промяна на събитията. За да го получиш, първо трябва да се сринат всичките ти представи за света такъв, какъвто го познаваш досега и след това да го изградиш наново в твоя власт.
И тъй като такова  виждане не включва в себе си думи и обособени самостоятелни действия, може да се възприеме единствено като го усетиш, изпробваш и приложиш в различните моменти и ситуации във всички области на живота. То представлява абсолютната свобода, съчетана с отговорност за всичко, което става около теб и с теб, включително и за случките, в които не участваш, а само  ги наблюдаваш или научаваш за тях.
Младият  орел, когото бях гледал в захлас и със завист още от детството си, се казваше Вралеч и вече бе станал орел-учител. Както аз преди време, седнал в подножието на скалата под родното  му гнездо бях наблюдавал  първия му полет, така  и той,  стъпил на същата  тази скала  бе наблюдавал  моя полет. После търпеливо бе чакал да се престраша да скоча отново, за да поеме ролята, която му бе предначертана – същата, която на времето баща му бе поел за него. Общуването ни беше изпълнено с удоволствие и предизвикателства. Отне ми доста време, преди да започна да чувам думите му в главата си и още повече да повярвам, че действително говори той. Отначало помислих гласа му за плод на въображението  си и трябваше много пъти да го видя да демонстрира неща, които предварително ми бе обяснявал как се правят, за да разбера, че чутото не е моя илюзия, а след това да се отпусна и аз да му говоря. Но самият Вралеч не държеше на думите. Обясни ми, че говоренето е човешка черта и не може да служи за нищо на орлите. Тяхното знание се предава с жест, поглед и действие, и не носи нищо, ако този, който  се учи, не го изпробва сам. Човешките думи били добро средство за общуване, но много лесно прехвърляли общата истина в обособена  област от живота и по този начин я преобръщали в непълна истина, или направо  в лъжа. На  мен ми е говорил само, защото съм човек и съм имал нужда от това, за да го разбирам по-лесно. Но словото се състояло от обобщени понятия, а знанията и уменията, които имал намерение да ми предаде, не търпели никакво обобщение. Това е познанието за самата  реалност, за свободата  и силата да я управляваме, ако от тези понятия изобщо съм можел да разбера за какво всъщност ми говори, и какво те означават.
Запознаването  ми с живота  на орлите Вралеч  проведе в реда, в който той бе се учил. Първо летенето – усещане за пространство.  Вятърът и използването му. Положението на крилата при различни условия, замахвания, пикиране и реене. Отначало  полетът ми, макар и величествен за мен, беше по-несръчен от неговия при първото му напускане на гнездото. Имах истински, огромни,  приличащи на орлови  криле, които се бяха появили около ръцете ми или по-точно над тях. Но при махането им не се уморявах. Правех го не толкова със сила, а повече с плавни, изпълнени с удоволствие движения на тялото, които с течение на времето ставаха  по-леки, без това да намалява обема на замаха ми. Тогава разбрах, че всъщност ги правя с мисълта си и така освободих  изцяло ръцете, като ги използвах вече само при излитане. Усещах се наистина птица, с пълното чувство за простор  и за свобода,  на която досега бях завиждал, за която бях мечтал.
После дойде ред на лова, което направо ме ужаси. Издебването на жертвата и улавянето ѝ беше върховно преживяване. Но да я убия с голи ръце, да я вдигна във въздуха, да я отнеса нависоко, накрая да я разкъсам и да я изям сурова...
Няма  да описвам  как става това и какво аз направих, защото то в никакъв случай не е нещо, с което бих се гордял, а стана и повод за първото ни скарване с Вралеч, както и за първия ми урок по безжалостност.  Наложи  се да ме запознае със съдбовната предопределеност на всяка смърт, нещастие и връзката на общото намерение с личното, за което по-късно години наред му бях признателен.
Другото, което разбрах в полета си над земята и вероятно нямаше нищо общо с орлите, беше, че нещата стават наистина по мое желание. Владеенето на света включваше и управлението му. Научих  се да виждам същността  на явленията в подробности и ако не харесам видяното, да го променям. Отначало само  сменях значението му за мен. Неподходящото време ставаше декор на добър лов или за приятна игра с вятъра и дъжда,  а  хората,  които  плашеха  дивеча,  го  подгонваха  към най-добрите места за лов. После ми стана ясно. че всичко можеше да става след като предварително съм го поискал и предвидил с големи подробности.  Поръчвах си дъжд или слънце за следващия ден за разнообразие и винаги се получаваше. Пожелавах си да видя хубаво момиче и то се появяваше веднага, без дори с поглед да я потърся. С волята си успявах да я накарам какво да направи и как да ми се покаже. Тя го правеше. А да накарам Вралеч да смени посоката  си на летене, бе просто като детска игра.
Не беше лесно да се убедя, че това не е просто  предусещане на случайности.  Наложи  се много пъти да обръщам със сила явно лошите перспективи в добри, за да повярвам, че го правя аз. Бурята, която идваше към нас, в последния момент си сменяше посоката  и ни подминаваше. Слънчев лъч пробиваше мъглата точно над поляната на водопада.  Вятърът се обръщаше, когато исках да се задържа неподвижно във въздуха. Нищо не можеше да устои на осъзнатата и изпробвана мощ на човешката воля. Без да споделям предварително виденията си, изобщо без да се обръщам към себе си, аз участвах изцяло в света по начина, по който той участваше в мен и така го направлявах.
Уроците ми продължаваха. Вралеч бе безкрайно спокоен и търпелив, но тренировките, на които ме подлагаше, бяха изключително тежки. Не че не можех да възприема задачите, които ми поставяше или начина им на изпълнение, но за да ги изпълня се налагаше по нов начин да възприема себе си, собствените  си  възможности,  способностите   си  и  желанията  си. Светът съществуваше точно във вида, в който го чувствах като цялост. Това беше целостта на моето виждане за него, а управлението на реалността беше в командването на виждането ми. Логически построеното  планирано бъдеще никога не се превръщаше в действителност, някои неочаквани случки неизменно го променяха. Имаше тайнствени сили, които движеха живота  и аз една по  една ги припознавах  като  свои.  Трябваше само да се уверя, че те зависеха от желанията ми и по този начин да се призная за техен владетел и управител. Така ставах всевластващ.
Поемането на целия свят, всички присъстващи в него, в своето познание представляваше приемането на неговата сила. Така го наричаха орлите. В действителност беше просто  промяна на разбирането за себе си – не като част от действителността,  а като неин управител. Точно  в това  се състоеше същината на обучението ми и затова въпреки трудностите, които срещах в него, не се противих. Орелът-учител ми подаряваше нещото, което не можеше да се купи нито с пари, нито с време. Даваше ми новото собствено аз, мощ и увереност в силите ми, както и свободата  да променям света, над който заедно летяхме. Беше се превърнал за мен в мой по-голям и по-опитен брат, с когото  можех всичко да споделя, и наистина го правех. Бях започнал да разбирам и истината за себе си.
Един ден след поредния лов Вралеч ми каза:
– Ти летиш като орел. Живееш като орел. Учиш се като орел. Но  не си орел. И наученото от теб няма да има никаква стойност нито за орлите, нито за хората, нито за теб дори, ако не го установиш в света, в който си роден и който ти принадлежи.
Аз си спомних за двореца, положението там и огорчението си от мръсотията на човешката мисъл, затова се възпротивих:
– Това  е животът, от който  съм се отрекъл. Истината  за мен са свободата  и небето. Смятам  ги за своя идея и постижение и няма да се откажа от тях, за да се върна в предишното си грозно битие!
Орелът ме погледна особено  тъжно. Беше най-силната  и най-самотната  птица на света:
– Значи не съм те научил на нищо. Напразно  съм си загубил времето. Отказвам се от по-нататъшното  ти обучение и от теб! Лети си на воля с нищожната си свобода и никога вече не се доближавай до мен! Аз не те познавам! – и литна към гнездото си величествен, и самотен.
Гледах го покрусен и неразбиращ, докато  се отдалечаваше. Животът ми с цялата си красота и пълнота отново се бе сринал. И сега се издигнах във висините, но вече не бе полетът на удоволствието от живота, а на пълното отчаяние – един безкраен полет от самотата до смъртта.
Летях все по-високо и по-далеч. Изпитвах невероятното спокойствие  на свободата.  Обхващах в безмълвието на познанието си и във властта си все повече земи, планини и градове. Достигнах височини, до които никой орел не летеше и се взрях в света под мен. Далече там долу оставаше всичко, което бях преживял досега. Бях усвоил всичко предадено ми, но чак сега напълно го осъзнах. Разбрах, че в моя свят и във властта ми е включен и целият свят на орела, ведно със силата и познанието му. А то се разпростираше без ограничения над всичко, което можеше да бъде наречено живот. И чак тогава  разбрах какво точно  ми бе казал Вралеч  с последните си думи. Благодарих му мислено и се отправих назад.
Отне ми няколко дни да стигна до бащините си земи. Кацнах направо в двореца, в който се бях родил и от който бях избягал преди време. Сега  се връщах в него, за да мога с придобитите умения да променя нещата и да науча хората на собствената им сила и свобода.